Винс Флин - Измяната

Рап застана на пистата до овехтелия хангар на кралските ВВС на Великобритания. Големият „Трайстар“ беше вътре. Зазоряваше се. Влажният и солен средиземноморски въздух изпълваше небето над базата. В радиус от километри нямаше нищо друго освен асфалт, бетон, кал и оскъдни храсти. На около петнайсетина метра от него Скот Коулман разговаряше с британския офицер, който преди петнайсет минути ги беше посрещнал при задния вход за хангара. Коулман даде нещо на офицера. После двамата си стиснаха ръцете и британецът се качи в лендроувъра си и си замина. Усмихнат, Скот се приближи бавно до Рап, клатейки глава.

— Боже, обичам ги тези британци — каза бившият „тюлен“ от военноморските сили.

Рап кимна.

— Знаят как да си държат езика зад зъбите.

— Той излита след два часа. Каза, че ще остави микробуса в гаража на летището с ключовете под постелката на пода. Трябва само да се обадим на компанията за рента кар.

— Добре. А самолета?

— Зареден е и е готов за отлитане.

— Браво. Тогава да се махаме оттук, преди слънцето да е изгряло.

Двамата влязоха в подобния на гигантска сянка хангар. Докато Рап беше мургав и с черна коса, Коулман беше рус и с бяла кожа. Рап идеално се вписваше навсякъде из Близкия изток. Приятелят му със сините си очи и светла коса по-скоро би си бил у дома в Швеция или Норвегия. Може би и в Исландия. Имаше високи скули и притежаваше стоическата мълчаливост на северните скандинавски народи. Мич беше доволен от мълчанието му. Колкото по-малко, толкова по-добре.

Когато Коулман пристигна в офиса на Газич, двамата с Рап се заеха да обмислят плана си за действие. Не им харесваше да останат скрити тук. Ако се появеше полицията, щяха да дават обяснения за двама мъртви руснаци, трети руснак, който сякаш беше попаднал в плен при някое африканско племе канибали, и босненец с четири дупки от куршуми по него. Прекарването на всички тях през кафенето в събота вечер също беше невъзможно. Най-добрият вариант беше да се притаят, докато заведението затвори. За тази цел обаче им трябваше съдействието на стареца. Рано или късно някой така или иначе щеше да го потърси.

Те го развързаха и си поговориха с него. Едрият руснак още беше в безсъзнание, а Газич продължаваше да не издава звук, въпреки че изпитваше силна болка. Мъжът се казваше Андреас Пападакос и беше собственик на сградата. Беше се запознал с Александър Декас преди пет години. Декас му платил наема авансово с шест месеца. Често пътувал и не му създавал никакви проблеми.

Обаче преди няколко дни се появили руснаците. Те казали на Пападакос, че Декас е наемен убиец, а те били от руската държавна сигурност и били тук, за да го арестуват и да го заведат в Русия, където щели да го съдят.

Старецът поискал да види някакви документи за самоличност. Руснаците му казали да не се страхува. Той заявил, че ще се обади на местната полиция. Тогава нещата загрубели. Пападакос имал пет дъщери, които работели в кафенето му. Шестнайсетте му внуци непрекъснато идвали да го навестяват. Руснаците вече наблюдавали сградата и го заплашили, че ако се обади на ченгетата или предупреди Декас, ще разчленят внучетата му едно по едно.

Преди да чуе тези думи, единственото впечатление, което Рап си беше създал от едрия руснак, беше, че е твърде силен дразнител. Дори изпитваше известно съжаление към него, задето лицето му приличаше на една от онези латексови маски, каквито продават в карнавалните магазини за Хелоуин. След като чу, че дебелакът се е заканил да нареже на парчета децата, симпатията му мигом се изпари. През годините беше провеждал доста разпити. Те варираха от скучни разговори, като например с някой уличен търговец в Дамаск, разпитвайки го дали е видял този и този човек, и стигаха до заплахи, че ще пръсне главата на разпитвания. Благодарение на натрупания през годините опит можеше още в началото да познае дали разпитваният говори истината или лъже. Пападакос отрече всякакво участие в делата на Декас. Нещо повече, той имаше пет дъщери и шестнайсет внуци. Защо му е да ги излага на опасност, като се замесва с тип като Газич?

В крайна сметка техните последващи действия бяха продиктувани от обстановката. Замесен или не, Пападакос не искаше полицията да се навърта край заведението му. Ако Рап разбереше по-късно, че старецът и Газич са били пълноценни партньори, щеше да се върне за него. Пападакос беше прекарал целия си живот в Лимасол.

Нямаше ей така да изчезне и да зареже кафенето и дъщерите си. Затова сключиха сделка. Щом заведението затвореше, Мич щеше да се отърве от труповете, а старецът и семейството му ще могат да продължат спокойно живота си, сякаш нищо не се е случвало.