Винс Флин - Измяната

Когато Кенеди влезе, президентът Хейс се обърна и каза.

— Ето я и нея. Жената, от която зависим всички.

Погледите и на четиримата се приковаха в Кенеди. Тя леко се изчерви.

— И на какво се дължи това, господин президент?

— Скромна както винаги. — Хейс се обърна към новоизбрания президент Алекзандър: — Скоро сам ще го разбереш. Нямам нищо лично към тези двамата. — Посочи към Стоукс и Роуч. — Те си вършат работата превъзходно, но тя е ненадмината и почти винаги лаврите обират други. Всичките победи и успехи са заключени зад седем печата в Ленгли. След сто години ще пишат за нея в учебниците по история.

Кенеди отново се изчерви. Стоеше неподвижно между вратата и събралите се. Не беше свикнала на подобно внимание и се почувства неловко.

Хейс се усмихна и подкани всички присъстващи да седнат.

Две дълги канапета, достатъчно големи да поберат по четирима души, бяха подредени едно срещу друго, а между тях имаше стъклена масичка за кафе. Пред камината стояха двата вездесъщи фотьойла, покрити със златистосиня коприна. Президентът посочи на Алекзандър да седне до него пред камината. Мястото, отредено за богоизбраните.

— Някой иска ли кафе или чай? — Той сложи пакетче чай в порцеланова чаша и наля в нея гореща вода. Ръката му леко потрепери.

— Айрини. — Хейс постави чашата в чинийка и я подаде на Кенеди.

На нея не убягна нестабилната ръка на президента. Въпреки лекарствата, които той взимаше за Паркинсоновата болест, треперенето се беше засилило през последните месеци. Интелектуално нямаше никаква промяна, но тя разбра защо се беше отказал да се кандидатира отново. В епохата на масмедиите щяха да го разпънат на кръст. Опонентът му щеше да го нападне и да го обвивни в егоизъм, че не се е оттеглил. Част от членовете на неговата партия несъмнено щяха да постъпят по същия начин и с рейтинг на одобрение много под петдесет процента шансовете му за победа бяха нищожни. С решението да не се кандидатира той си беше запазил репутацията неопетнена. За него щяха да пишат, че е бил мъдър и доблестен държавник — оценка, с която Кенеди напълно беше съгласна. Робърт Хейс никога не беше забравял, че постът е по-важен и значим от човека, който го заема.

Останалите трима си взеха кафе и Хейс се настани до Алекзандър пред камината.

Погледна наследника си и го попита:

— Къде си отседнал в момента?

— В „Уилард“.

— Ах, да. — Президентът кимна. — Добрият стар гранд хотел.

— Да.

— Надявам се да са ти дали хубава стая. — Хейс широко се усмихна.

— Последният етаж.

— Предложението ми още е в сила.

— Блеър Хаус — равнодушно произнесе Алекзандър.

— Близо е и е безопасно.

— Благодаря ви, господин президент, но просто тази седмица при мен непрекъснато идват и си отиват разни хора. Зает съм от сутрин до вечер.

— Отблагодаряване на богатите спонсори. — Хейс много добре разбираше ситуацията, тъй като преди четири години беше минал през нея.

Хейс беше седнал във фотьойла, обърнат полунастрани към наследника си. Почти не познаваше губернатора от Джорджия, но той очевидно се беше променил след атентата и сега се държеше по-дистанцирано. Очите му не бяха изпълнени с отзивчивост и воля, както в първите месеци на кампанията. Беше станал по-замислен и вглъбен в себе си. Дали това щеше да му помогне, когато, поемеше кормилото на властта? Президентът изпитваше съжаление към него. Идната седмица щеше да мине под знака на обещанията и надеждите. Един вид промяна. Сигурно новините, които имаше да му съобщи, щяха да разсеят до известна степен големите очаквания.

— Е обади ми се, ако размислиш и решиш, че искаш да си починеш от натоварената програма.

— Непременно, господин президент. Благодаря ви. — Предстоящият стопанин на Белия дом отпи от кафето си и попита: — Аз мога ли да съм ви полезен с нещо, господин президент?

— На мен ли? — Хейс се ухили и поклати глава. — Възнамерявам да се оттегля. Макар че на мечтата ми да стана майстор в изработването на макети на самолети май не е писано да се сбъдне. — Вдигна треперещата си ръка. — Но пък има куп неща, които още мога да правя. Лекарят ми, който е мой стар съквартирант от колежа, ми каза, че Паркинсоновата болест няма да засегне уменията ми при игра на голф, което откровено ме изненада. Даде ми много интересно обяснение. Каза, че никога не съм можел да удрям добре със стика и тъй като ударът ми не можел да стане по-лош от това, дори имало шанс да се подобри. — Хейс се засмя на шегата си, а другите само се усмихнаха. — Можете ли да повярвате? И това са думи на един от най-старите ми приятели. На всичкото отгоре му плащам, за да му слушам глупостите.