Винс Флин - Измяната

— Искаш ли кафе?

Тя го изгледа продължително и отвърна:

— Става.

Пред пътническата кабина имаше малка бордова кухня, а до нея — две места за спане. В едното спеше Стробъл, в другото — Коулман. И двамата си бяха издърпали докрай сините перденца, за да имат малко повече уединение, докато си почиват. Рап тихо отвори единия от металните шкафове и извади плик с кафе. Сипа от кафето в машината и натисна зеления бутон. Протегна се отново и раздвижи врата си, докато чакаше да се свари ободрителната напитка. Когато всичко беше готово, наля в две чаши и занесе едната на Брукс.

Тя остави лаптопа на съседната седалка, взе чашата и благодари.

— Пак заповядай — отвърна той и седна от другата страна на пътечката.

— Видя ли, че не е толкова трудно?

— Моля?

— Маниерите, обноските… аз ти благодаря… ти ми отговаряш любезно.

Той вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли, все пак през последния месец работата ти не беше никак лоша — каза експертът по антитероризъм.

— Опа… чакай малко, колега. — Тя театрално вдигна вежди, изобразявайки изненада. — Страшна оценка, няма що. Така ли ще напишеш в досието ми? „Работата не беше никак лоша.“

— Виж какво, трябва да разбереш, че тази работа не е никак лесна. Недей…

— Спри! — Брукс вдигна ръка. — Не става дума за мен. Вината не е в мен. Едва накрая го осъзнах. Когато ти излях виното в лицето, още си мислех, че причината е в мен. Бях объркана и разочарована от начина, по който се отнасяше с мен. Начина, по който ми нареждаше, сякаш съм малко дете или безмозъчен новобранец.

— Така е. Аз…

— Нека да довърша. Ти си Мич Рап, живата легенда! Наистина бях много впечатлена от теб през първия месец. Но после, когато отидохме в Кипър, нещо ми прищрака. Разбрах, че вината не е в мен, а в теб.

— Конкретизирай се, ако обичаш.

— Не направих нито една грешка с изключение може би на това, че не ти се опълчих по-рано.

— Чуй ме… имаш още много да учиш.

— Съгласна съм, но ти се нуждаеш от помощ.

— Какво?

— Баща ми малко приличаше на теб… е, не беше точно като теб, но също не умееше да общува с хората. Той разчиташе само на себе си. Искаше всичко да прави сам. Мислеше, че никой не може да свърши работата по-добре от него.

— Звучи ми познато.

— Именно. — Брукс се загледа напред. — Щеше да ти хареса.

— Защо, не е ли жив?

— Не. Загубихме го преди пет години. Инфаркт.

— Съжалявам, моите съболезнования.

— Благодаря. Той беше добър човек. Предан до гроб на майка ми и на нас, неговите деца. Само дето не го биваше да общува с хората. А твоят баща?

— Умря, когато бях малък.

— И той ли беше в този бизнес?

— Не. — Рап поклати глава. — Беше костюмар. Но също добър човек.

— Виждаш ли? Има полза.

— От кое?

— От говоренето.

— Малко го надценяваш.

Тя се усмихна и очите светнаха.

— Няма да решиш проблемите, които те тормозят, като ги държиш затворени в бутилката.

— Всички имаме проблеми, които ни тормозят.

— Твоите са доста сериозни. Жена ти е загинала преди година и нещо и се обзалагам, че не си се обърнал за помощ към нито един психолог терапевт.

Лицето на Рап изведнъж стана сурово.

— Внимавай какви ги приказваш. Ти изобщо не познаваш жена ми, нито познаваш мен достатъчно добре, за да ми държиш подобен тон.

— Майната ти!

Той не можа да повярва на ушите си.

— Моля?

— Чу ме добре. От теб го научих. Без заобикалки, казвай само истината и не си губи времето с глупости. Такъв си ти. Не изпитваш уважение към некомпетентните, към онези, които ти губят времето. Но най-вече презираш онези, които се плашат от теб.

— Е, и?

— Казвам истината и ти много добре го знаеш. Просто не искаш да си го признаеш. Големият и корав Мич Рап не може да отиде на психолог и да говори с него за проблемите си, защото подобна стъпка би се възприела като признак на слабост. А ако има нещо, което да мразиш много силно, то е слабостта. И намираш решение от ситуацията, като потискаш емоциите, които те измъчват. Като погребеш болката. Но така само влошаваш положението си.

Рап сведе чело и се подпря с длан.

— Ох… по дяволите! Главата ме заболя — измърмори. Беше водил същия разговор, почти дума по дума, с Кенеди на Бъдни вечер. — Защо вас, жените, все ви влече да ми правите психоанализи?

— Защото всяка една от нас тайно желае да ти бъде майка или любовница.

Той рязко вдигна глава, отново изненадан.

— А?

— Шегувам се… Но да не променяме темата. Трябва да споделиш с някого трагедията с жена ти.