Винс Флин - Измяната

— Ами тогава давай, помъчи ме. Като те гледам, сигурно изпитваш удоволствие от насилието.

— Предпочитам по-цивилизованите методи.

— И като приключиш с мен, после какво?

— Ще изгниеш в затвора до края на живота си. След трийсет години може и да те освободят под гаранция. Не знам. — Той гледаше отговорът му да звучи колкото се може по-правдоподобно. Все пак трябваше да даде малко надежда на пленника. — Отгоре ще решат какво да те правят.

— Подобна перспектива не ми изглежда обещаваща.

— В сравнение с месеците на изтезания и последваща екзекуция според мен е много обещаваща даже.

— Няма ти да лежиш в затвора.

— Аз не съм взривил колата-бомба, която уби съпругата на новия президент. — Рап забеляза как Газич примигна и извърна очи. Думите му бяха попаднали в десетката.

— Първо ми дайте морфин. Искам да обмисля предложението.

Мич си каза, че времето е на негова страна, и отвърна:

— Добре. Ще ти покажа, че американците могат да бъдат много добри. Ще ти бия инжекцията и после…

В този миг от кабината излезе Брукс, която държеше в протегнатата си ръка сателитен телефон.

— Търсят те спешно.

— Добре. — Той отново се обърна към Газич: — Ще дойда пак след минута. — Изправи се и тръгна да затваря вратите на контейнера.

— Какво стана с морфина? — извика босненецът.

Рап затвори вратите и виковете на Газич секнаха зад звуконепроницаемите стени.

— Кой е? — попита той.

— Директорът Кенеди.

Рап взе телефона от Брукс.

— Какво има?… Абе, вие там да не сте се побъркали?

Духът беше изпуснат от бутилката. Това беше ясно на Кенеди и тя разбираше, че връщане назад няма. Главният прокурор Стоукс и директорът на ФБР Роуч се бяха надвесили над президентското бюро и всеки от тях по отделен шифриран телефон даваше нареждания на хората си да се размърдат и да действат. Сегашният и бъдещият президенти разговаряха непринудено, все още седнали на тапицираните столове пред камината. Новината, че е заловен убиецът на съпругата му, размекна Алекзандър и стената между него и Хейс мигом се стопи. След края на изборите Кенеди беше виждала Алекзандър само два пъти. И двата пъти бъдещият водач на Свободния свят беше унил и замислен, което изобщо не беше характерно за харизматичния четирийсет и пет годишен красавец от Джорджия. Последната новина сякаш запали отново у него искрата и енергията, които бяха угаснали след гибелта на жена му.

Кенеди гледаше как разговарят двамата президенти и някак от само себе си в съзнанието изплуваха фотографиите, които Бейкър беше показал преди няма и двайсет и четири часа. Като се имаше предвид поведението на Алекзандър през последните няколко месеца, той едва ли знаеше за изневерите на жена си. Но Айрини беше виждала в живота и по-странни неща. Във Вашингтон беше пълно с богати и властни личности с доста нетипични брачни взаимоотношения. Инстинктът подсказваше, че Алекзандър е напълно искрен в скръбта си, но политиците бяха заблуждавали неведнъж дори нея. Томас Стансфийлд, нейният духовен учител и наставник, беше казвал, че политиците са по-добри актьори и от холивудските. Те играеха на сцената на реалността, пред жива публика, най-малко три или четири пъти дневно. И често се налагаше да импровизират, без да имат време за каквито и да било репетиции.

Що се отнасяше до Алекзандър обаче, в неговата мъка имаше нещо много истинско и неподправено. Може би просто се искаше да е така. При мисълта за противното тя потрепери. Най-много се искаше да вярва, че той е добър по душа. Човек, когото да подкрепи. И ето сега всичко излизаше наяве. Едва сега разбра какъв е бил планът на Хейс, какво е искал да направи той за нея и за ЦРУ. Хейс беше съзрял в пътуването на новоизбрания вицепрезидент Рос възможност за действие и не беше пропуснал да се възползва от нея. Рос и Кенеди не се понасяха. Алекзандър беше делегирал буквално всички правомощия, отнасящи се до националната сигурност, на своя подгласник, бившия директор на Националното разузнаване. Новоизбраният президент се беше съсредоточил върху вътрешните работи и икономиката, а Рос — върху отбраната и разузнаването. Или прочетено между редовете, Кенеди щеше да изхвърчи от поста си веднага след клетвата на новата президентска двойка.

В момента Хей се опитваше да покаже на Алекзандър, че Кенеди и хората наистина си вършат превъзходно работата и че никой разумен държавник не би се отказал от тях само защото заместникът му ги недолюбва. На всичкото отгоре този заместник страдаше от нарцисизъм. Макар в подобен вид реклама да нямаше нищо лошо, Айрини съзираше един възможен проблем. Този проблем сигурно не беше останал незабелязан и от президента, но той се придържаше към принципа „целта оправдава средствата“. Името на проблема беше „Мич Рап“. Той по-скоро би се оставил да му направят клизма, отколкото да си има работа с Министерството на правосъдието. И като се добавеше и медийният ураган, който неминуемо щеше да последва, мрачното настроение на Рап беше гарантирано за месеци напред. Разбира се, тя би могла да остави инициативата в полето на президента, но Рап щеше страшно да се ядоса, задето подобна операция е била огласена и следователно щеше да бълва огън и жупел.