Винс Флин - Измяната

Остана силно притиснат към дървото в продължение на десет секунди, със затворени очи, прикрил с тениската си устата и носа, без да диша. Когато отвори леко очи, денят се беше превърнал в нощ. Газич предпазливо излезе иззад дървото и тръгна по тротоара. Макар че не виждаше почти нищо, той бързаше да се измъкне, преди прахът и димът да са се разсеяли. Искаше да застане в първата група от минувачи. Въздухът бавно се прочисти и небето започна да се прояснява. Навсякъде имаше останки от взрива, счупени стъкла, парчета метал, тухли и дърво бяха осеяли целия тротоар. Когато извади тапите от ушите си, той чу за пръв път виковете за помощ. Отмина и продължи към подножието на хълма, от другата страна на улицата, срещу „Старбъкс“, където се беше отбил преди атентата.

Някакъв мъж го спря и го попита дали е добре. Газич още беше запушил с тениската устата и носа си. Той кимна, изкашля се и продължи да върви. Половин пресечка по-нататък се показа входът на паркинг и той за пръв път получи възможност да се обърне назад и да оцени разрушенията. Размерът на кратера изненада дори него. Огромната дупка се беше образувала върху двете пътни ленти и беше дълбока поне два метра. Сякаш метеор се беше забил в земята под остър ъгъл, тук, в центъра на Джорджтаун. Заради дима и огъня беше трудно да се прецени, но му се стори, че жилищните сгради от другата страна на улицата ги нямаше. Най-важното обаче, Газич преброи само една лимузина, която се беше преобърнала като някаква безпомощна костенурка. Другата лимузина навярно беше изпепелена от взрива.

Докато тълпата от зяпачи се увеличаваше, Газич все повече се отдалечаваше. С всяка следваща крачка той изтръскваше праха от дрехите си. Минути след това започнаха да пристигат линейки и коли на пожарната, което само засили хаоса и напрежението. Когато суматохата достигна връхната си точка, той спокойно пресече по Уисконсин Авеню и измина останалите четири пресечки до мястото на улица Т, където беше паркирал колата си.

Двайсет минути по-късно Газич излезе на междущатско шосе №95 и се насочи на север.

Докато караше, се преоблече, без да рискува да спира. По тези места патрулираха прекалено много ченгета. Смъкнал стъклата до долу и настроил автомобила да не превишава разрешената скорост, той изтърси пепелта от косата си и си сложи нова тениска и джинси. Когато пресече щатската граница и влезе в Делауеър, най-накрая се поотпусна. По радиото непрекъснато повтаряха една и съща информация, той го изгаси и продължи да пътува в тишина. След няколко часа изостави колата в Нюарк и взе влака за Манхатън. Вече си беше резервирал стая в хотел „Шератон Тауърс“ близо до Таймс Скуеър — хиляда и седемстотин стаи, много туристи и почти пълна анонимност. Беше си купил два билета за някакво представление за вечерта и след като пристигна, ги взе от рецепцията, преди да се качи в стаята си. Не му се ходеше на никакво представление. По-скоро би отишъл в някой от луксозните стриптийз клубове и би прахосал пачка банкноти. Но след като се представяше за турист, трябваше да се държи и като такъв.

Когато се качи в стаята си, включи телевизора и моментално го напуснаха всякакви мисли за представления, стриптийз клубове или каквито и да е други забавления. Не можеше да повярва как успехът му се беше разминал на косъм. Беше пропуснал мишената. Кандидатите бяха живи, а съпругата и още доста други хора — мъртви. Газич знаеше, че не е виновен за провала. Човекът му беше казал по телефона, че те ще са във втората лимузина. Тази, която беше взривена. Но дали поръчителят щеше да му повярва? Дали нямаше да поискат от него да направи втори опит? Той вече имаше готов отговор. При цел като тази имаш право само на един изстрел. Всичко останало е равносилно на това да си подпишеш смъртната присъда.

През онази нощ Газич почти не спа, въпреки че се възползва от минибара в стаята. Веднага щом на другата сутрин магазините отвориха, той си купи електронен секретар с възможност за работа в Интернет. Бяха му платили авансово един милион долара и му бяха обещали още един при успешно привършване на задачата. Газич беше убеден, че си е заслужил и втория милион. Поръчителят го беше уверил, че източникът им на информация е безупречен. Всичко, което зависеше от босненеца, беше извършено перфектно. Провалът беше по вина на източника и той нямаше намерение да търпи загуби заради това.

Влезе в електронната поща с помощта на паролата, която му бяха дали, и отвори кутията с непрочетени писма. Имаше едно ново. До голяма степен пишеше това, което очакваше. Обвиняваха го, че се е провалил. Атентаторът бързо написа кратък отговор със своите съображения за виновните. Накрая поиска да му преведат останалата част от хонорара и изключи секретаря. През следващите четирийсет и осем часа те не го оставиха на мира. В началото нещата значително се влошиха, после леко се подобриха. И двете страни отправяха закани, тъй като и двете бяха в състояние да ги изпълнят, макар и никога да не се бяха виждали лично. Едната страна имаше парите и вероятно можеше да намери средства за нанасяне на удара, но другата притежаваше уменията и решителността да го стори. В крайна сметка се оказаха в патова ситуация. Война, в която никоя от страните не искаше да воюва.