Винс Флин - Измяната

— Искам да ви покажа нещо, господин вицепрезидент — обърна се домакинът към Рос.

— И то е?

— Моята нова винарна.

— Може ли да дойда и аз? — попита манекенката.

— Боя се, че не скъпа. Само за мъже. — Шпейер хвана Рос за ръката и го поведе през хола. Някои се опитаха да ги спрат и да ги заговорят, но домакинът само им се усмихна и продължи по пътя си. Стигнаха до антрето, където до външната врата стояха на пост специален агент Браун и двама негови колеги. Агентите видяха как охраняваната от тях персона и домакинът се приближиха до дървена врата, която сякаш водеше към килер или изба, но всъщност беше вратата на асансьор.

Агент Браун се обърна към колегата си отляво:

— Не ми каза, че в къщата има асансьор.

— И аз не знаех — объркано отвърна другият. — Казаха ми, че е килер.

Браун бързо отиде при вратата.

— Господин Шпейер, накъде води този асансьор?

— Към винарната ми.

— Спокойно, Майкъл.

Агентът не обърна внимание на думите на вицепрезидента.

— Във винарната може ли да се влезе от друго място?

— От гаража води една стълба.

Облицованата с дърво врата се отвори с плъзгане. Преди двамата мъже да влязат вътре, Браун препречи пътя им е ръка.

— Трябва първо да проверя помещението — каза и се обърна към двамата си колеги, за да им даде нареждания, но Рос го спря с думите:

— Категорично ти забранявам. Познавам Йозеф от години. Охранителната сигнализация на тази къща е по-добра и от тази на Белия дом. Чакайте ме при вратата и аз ще ви повикам, ако ми потрябвате.

— Но, Сър, знаете, че не мога да ви позволя да влезете вътре без охрана, преди да сме проверили помещението.

— Напротив, можеш и ще го направиш. Върви да чакаш при вратата.

Браун се поколеба, но се примири. Отстъпи настрани и безпомощно изпроводи с очи поверената му за охрана личност. Рос влезе в асансьора с човек, когото Браун почти не познаваше и не знаеше дали може да му има доверие. Вратата се затвори и някъде зад дебелите стени забръмча електрически мотор. Това пътуване бързо се превръщаше в учебник за най-грубите грешки, които не биваше да се допускат при личната охрана. Той се върна при другите двама агенти и си го изкара на тях:

— Искам довечера да опишете в доклада си всичко, което видяхте. И гледайте ясно да се разбира, че той ни е попречил да си свършим работата. — Погледна отново към асансьора и добави: — А сега идете да намерите тази стълба и я дръжте под око.

Асансьорът спря на десет метра под къщата. Вратата се отвори и пред Рос и Шпейер се показа огромна подземна пещера. Подът беше покрит с дялани каменни плочи, излъскани до блясък. Помещението беше изпълнено от дървени рафтове на няколко етажа, на които бяха подредени безброй винени бутилки. Размерите на винарната и липсата на подпорни колони шокира Рос повече от внушителната колекция от вина.

— Йозеф… — само изрече той.

— Знам, знам. Отне ми три години и трябваше да се работи в почти пълна секретност.

— Но защо?

— Тук е Зермат, столицата на природозащитниците. Винарната е издълбана направо в планината. Градските власти никога нямаше да ми издадат разрешително за подобен проект. Достатъчно трудности имах при строителството на къщата. Трябваше да давам подкупи и да се подмазвам на всеки един чиновник и инспектор в местната управа.

Рос пристъпи навътре и огледа пещероподобната зала. На всеки четири-пет метра от тавана висеше кристален полилей. Рафтовете с бутилки заемаха цялото пространство и от двете страни подобно на редиците от пейки в църквите. Вляво от него имаше врата, маса за дегустация и четири кожени стола.

— Колко голямо е това чудо?

— Дълго е трийсет и е широко десет метра.

— Удивително. Как успя да го направиш?

— Докарах семейство албански миньори. Баща и четиримата му синове.

— Колко бутилки имаш?

Изведнъж от сянката някой отговори:

— Около трийсет хиляди.

На десетина метра от тях иззад стелажите се показа мъж. Беше със син блейзър със златисти копчета и бяла риза без яка. Кестенявата му коса беше пригладена назад, което я правеше да изглежда по-тъмна. Беше среден на ръст, пълен. Носът му като че изпъкваше на фона на иначе безличната физиономия.

— Какво държиш в ръцете? — попита загрижено Шпейер.

— А… това ли? — Мъжът подхвърли бутилката във въздуха, която се преобърна два пъти, и пак я хвана.

Шпейер зяпна от вълнение и целият се напрегна.

— Само не ми казвай, че е една от моите „Ротшилд Шато Мутон“, реколта 1942.