Винс Флин - Измяната

Накрая поръчителят постави искане за второ покушение срещу живота на кандидатите и призна, че неговият източник е предал невярна информация. Тъй като поръчката не беше изпълнена, го попитаха дали ще се съгласи на по-малък хонорар. Той им отговори, че си иска пълния хонорар и че е готов безплатно да убие източника им. Пазариха се още известно време, докато накрая не се спряха на сумата от седемстотин и петдесет хиляди. Когато парите пристигнаха по сметката му в швейцарската банка, Газич въздъхна облекчено, но спокойствието нямаше да трае дълго. На следващия ден се обади на банкера си и му даде инструкции да прехвърли парите. После замина с влак от Ню Йорк на север, за да започне десет — седмичното си блуждаене към дома. През цялото пътуване не можа да се отърси от неприятното чувство, че тази задача ще му излезе през носа.

Когато най-накрая слезе от ферибота и кракът му стъпи в пристанището на Лимасол, се усмихна. Беше пропътувал две трети от земното кълбо, без да предизвика и най-малкото подозрение от страна на полицейските и разузнавателните служби. Може би притесненията му бяха силно преувеличени. Не му беше за пръв път. Газич метна чантата си на рамо и тръгна към стоянката на такситата. Внезапно силно му се прииска да зърне поне няколко познати лица. Да разбере какво е станало на острова, докато е отсъствал и най-важното, дали някой не го е търсил.

Включи мобилния си телефон и набра един местен номер. След няколко позвънявания вдигна жена и Газич каза само:

— Андреас.

Изчака, докато жената предаде слушалката на хазяина му и се нареди на опашката за таксита. Беше разговарял с хазяина преди два дни и го беше попитал дали някой не е питал за него. В подобен въпрос нямаше нищо необичайно или подозрително. Газич често съобщаваше в последния момент, че ще пътува, и понякога отсъстваше цял месец. Това пътуване беше продължило по-дълго от обикновено и Андреас беше изразил безпокойството си, когато Газич за пръв път му се обади преди месец. Босненецът го беше излъгал, че група прекалено старателни правителствени войници са го арестували в Дарфур. Андреас се интересуваше само Газич да си плаща наема навреме и да не закача дъщерите му. Пет от тях работеха в кафенето и бяха невероятно красиви. Офисът на Газич се намираше на третия етаж над кафенето. Когато се намираше на острова, той почти всеки ден се хранеше долу.

— Ало — обади се Андреас.

— Как си, приятелю?

— А, Гаврило, прибра ли се най-накрая?

— Да.

— Добре, тогава да се видим довечера. Какво ще кажеш?

— Става.

— В колко?

— Към девет. Първо трябва да свърша някои неща.

— Ще ти запазя маса и бутилка от любимата ти рецина.

Преди Газич да отвърне, гъркът затвори. Остана загледан в телефона за секунда, след което се качи в чакащото такси.

Рос се беше разположил в ъгъла на просторния хол, с гръб към големия панорамен прозорец. Сякаш стоеше пред олтара на някоя от онези модерни църкви, в които проповядваха повече за защитата на природата, отколкото за любовта към бога. Висок метър и осемдесет три, той обясняваше на събралата се публика, че защитата на околната среда е ключът към обединението на Близкия изток и останалия свят. Популярно становище, с което всеки би се съгласил. Слушателите му кимаха одобрително и от време на време правеха кратки коментари. Една слаба като вейка манекенка с повишено внимание попиваше всяка негова дума. Часът му беше ударил. Сега той беше силният на деня.

— Как е президентът? — попита манекенката с холандски акцент.

— Предишния или новия?

— Новия.

Рос нарочно направи пауза, преди да отговори:

— Той е… той… справя се някак. Има твърд характер.

— Не бих могла да си представя каква болка изпитва в момента — намеси се стройна възрастна дама. Опита се да изобрази тъга, но заради последния лифтинг, лицето не можеше да показва други емоции освен постоянно удивление.

— Явно двамата много се обичаха — добави манекенката.

— Да, така е. Много, много се обичаха.

— Да оставим меланхолията настрана — намеси се Шпейер, като си проби път през събралите се. Махна с ръка и продължи: — Това тук е парти, празненство и то не какво да е, а мое. Настоявам всички да се забавлявате.

Хората се разведриха и неколцина се усмихнаха. Група мъже дори се разсмяха и поискаха Шпейер да им прости за внесената тъжна нотка.

— Ще си помисля. Но знайте, че на моите партита няма да търпя повече депресиращи разговори. Започнете веднага да се веселите или догодина няма да ви поканя — изрече тези думи с театрална изразителност и гостите, с изключение на Рос и манекенката, се разпръснаха.