Винс Флин - Измяната

За Рап ключът към загадката се криеше в дървото и в още нещо. Ако атаката беше извършена от джихадисти, щеше да остане тяло или по-точно частици от тяло. Останки на истински правоверен, жертвал живота си за каузата. Дистанционното задействане на бомбата изключваше тази версия. Ако Рап беше на мястото на бомбаджията, той щеше да застане точно там, където Ривера каза, че е видяла мъжа с червената шапка. ФБР и останалите правителствени служби щяха да наводнят с агенти земното кълбо, за да издирват терористи, поели отговорност за атентата, но Рап щеше да търси другаде. В сенчестия свят на наемните убийци.

Свят, който добре познаваше. Тайните операции често изискваха поддържането на контакти с хора, които бяха близки с швейцарските банкери. По същество това беше широка неформална мрежа от бивши разузнавачи, полицаи и военни. Мнозина от тях работеха в реални фирми за сигурност, фирмите се занимаваха с легален бизнес и наемаха подизпълнители за мръсната работа. Още от самото начало Рап изключи тези компании от разследването си. Да удариш по кандидат-президент и да взривиш кола-бомба във Вашингтон далеч надхвърляше всякакви граници. Нито една голяма фирма за сигурност и охрана или чужда разузнавателна служба не би се нагърбила с поръчка като тази. Просто защото отрицателните последици бяха твърде мащабни. С подобна задача би се заел някой, който работеше сам, встрани от основния поток. Някой малък. В най-добрия случай двама-трима души. Това също така беше човек или хора, които нямаха нищо против да вземат пари от терористи, което на свой ред значително съкрати списъка от потенциални извършители.

Всичко това си мислеше Рап, когато направиха първия пробив — записа от „Старбъкс“. Трябваше да прегледат буквално стотици подобни записи от местните магазини и заведения в Джорджтаун. Тогава компютърният гений в Ленгли, Маркъс Дюмонд, удари джакпота. Дюмонд написа програма, която работеше в допълнение към основния софтуер за разпознаване на лица, който използваха в ЦРУ. Хилядите часове на заснети кадри бяха сканирани от новата програма с една зададена задача: търсене на лица с бейзболни шапки. Намерените резултати бяха над сто, но записът от „Старбъкс“ беше този, който най-точно съвпадаше по време и с описанието на Ривера. Той не им даде ясно изображение на заподозрения, но все пак беше някакво начало. Козирката на шапката закриваше от обектива на камерата почти цялото му лице, но се виждаха устата и брадичката. Освен това за кратко зърнаха носа и част от очите му. Също така вече знаеха ръста му и приблизителното му тегло.

Най-важното за Рап обаче беше, че сега знаеше как се движи мъжът. Как се държи. Имаха го на запис от двайсет и седем секунди — докато той чакаше на опашка, за да си вземе нещо за пиене. Благодарение на маркирания час и минути на записа можаха да установят какво точно си е поръчал убиецът — двойно еспресо. Определено беше по-скоро европеец или арабин, отколкото американец. Именно натам ги отведе ловът — към страните около Средиземно море.

Рап започна от базата данни на ЦРУ, след което потърси помощта на колеги от Великобритания, Франция и Италия. Близо четири седмици той заедно с малък екип кръстосваха Средиземноморието с надеждата да се натъкнат на следа. Ходиха в Тунис, Италия, Гърция, Турция и сега бяха в Кипър. Бяха стеснили търсенето до три имена. Дали зад тези три имена стояха трима души или само един те не знаеха. Много лесно беше един наемник да си създаде много на брой самоличности и да използва различни псевдоними в зависимост от мишената, вида на операцията и района на действие. С всеки изминал ден у Рап се засилваше убеждението, че си имат работа с един и същи човек. Имаше прекалено много прилики. Прекалено много пресичащи се пътища.

Човекът на Рап в Истанбул беше надежден: помощник-секретар в турската разузнавателна служба МИТ, който беше на издръжка на ЦРУ от почти три десетилетия. Той каза на Рап, че най-вероятно лицето, което търси, живее в Кипър. От време на време въпросният отскачаше по работа до Истанбул, но домът му беше в Лимасол, Кипър. Турският разузнавач даде на Мич адреса, електронната му поща и тайно направена фотография с недотам добро качество. Дюмонд събра цялата информация за по-малко от ден, но все още се опитваше да свърже точките. Разполагаха с информация за имота, данъчните декларации, минали и настоящи електронни пощи и извлечения от банкови сметки. Човекът, когото търсеха, ръководеше малка фирма от офис, намиращ се над кафенето, което той наблюдаваше вече два часа. Негов хазяин беше собственикът на кафенето. Наемателят се подвизаваше като Александър Декас. Странна ирония — името на убиеца беше като фамилията на човека, когото се беше опитал да ликвидира.