Винс Флин - Измяната

— Идеята не е лоша.

Бейкър и Макмахън не знаеха обаче, че Кенеди вече беше наредила на Мич Рап да работи по случая. Тя знаеше за мистериозния мъж с червената шапка от повече от месец, а Рап и екипът му тихо работеха по разкриването му и искаха да разберат кой е той, но по-важното, кой го е наел.

Той беше с петнайсет сантиметра по-висок от нея и с десет години по-възрастен.

— Мисля, че трябва да ме целунеш — тихо каза тя.

Мич Рап не обърна внимание и продължи да наблюдава вратата на кафенето от другата страна на улицата.

— Ако наистина бяхме влюбени, нямаше да сваляш ръцете си от мен. — Тя приближи стола си до неговия и сложи дланта си на бедрото му. После прокара другата по дългата му черна коса. Отстрани кичурите бяха прошарени. Тя го беше изучавала най-подробно цели три седмици. Познаваше всяка гънка и бръчка на тялото му, всички белези. А те не бяха малко. Някои бяха видими. Други — стаени дълбоко в душата му. Тя нямаше доказателства, че душевните белези съществуват, но със сигурност такива имаше, трябваше да има. Никой с жесток и драматичен живот като неговия досега не се беше измъквал невредим от съдбата.

Тя повдигна слънчевите си очила, колкото да открие очите си. Бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви, което според нея може би беше част от проблема. Бившата му съпруга — не, грешка, покойната му съпруга имаше най-невероятните и красиви зелени очи. Една вечер Синди Брукс без да иска я нарече бивша и той я накара да спи на пода. Брукс беше в управлението само от пет години и за нея беше огромна чест да работи с такава жива легенда в нейния занаят като Мич Рап. Поне така си мислеше, когато съобщиха за задачата.

— Виж какво, темерут такъв — думите бяха произнесени грубо, но тихо. А на лицето се беше изписало престорено възхищение. — Ти сам ме избра за задачата. Трябва да се държа като твоя съпруга. Ние сме на сватбено пътешествие. Когато хората отиват на сватбено пътешествие, те се целуват, говорят си, държат си ръцете, демонстрират взаимната си любов.

— Тоест? — Рап се обърна към нея, но погледът му остана насочен към кафенето. Носеше черни слънчеви очила „Персол“, които напълно скриваха очите му.

— Никой няма да повярва в легендата ни, защото ти се държиш все едно аз изобщо не съществувам.

— Хората непрекъснато се карат по време на сватбеното си пътешествие.

— Ние се карахме вчера.

— Вчера бяхме в Истанбул. Никой от тези хора тук не знае, че сме се карали.

— Писна ми от твоето мрачно настроение. — Тя свали дланта си от бедрото му и се облегна назад. След миг и усмивката изчезна от лицето й. — Добре, така да бъде. Ще се караме.

Брукс стана с бързина, която изненада дори Рап. Столът се катурна, а тя се хвана за кръста и извика:

— Майка ми добре ми казваше да не се омъжвам за теб! — Взе чашата с вино от масата.

Рап стисна зъби и прошепна:

— Сядай веднага! Всички ще ни видят. Престани да правиш сцени.

— Знам, че правя сцени! И ще правя, щом искам! Ти си пълен задник — каза и с огромно удовлетворение изля чашата с виното върху синята риза и бежовия панталон на Рап, след което демонстративно си тръгна.

Мич остана като вцепенен. Хората от съседните маси гледаха към него и се подсмихваха. Тази година беше лоша. Най-лошата в живота му. Всяка нощ заспиваше с мисълта, че той е виновен за смъртта й. Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че всичко е било само кошмар. Но, уви. Нероденото дете, което тя носеше в себе си, другите деца, каквито несъмнено щяха да имат — цял един живот, изпълнен с мечти и светли спомени, си беше отишъл безвъзвратно, а той не можа да го предвиди и да го предотврати. Това беше другият му проблем, фактът, че се беше оставил да го изненадат, че го бяха сварили неподготвен, направо го изяждаше отвътре. Той беше позволил да го промени, да го обнадежди, че от него може да излезе не само убиец.

Вероятно тя щеше да успее, но едва ли промяната щеше да е драстична. С такава професия, или по-скоро призвание, беше трудно да се научиш да правиш друго. Особено когато от теб зависеше толкова много. Той самият не желаеше да се отказва от миналото си. Винаги имаше още една задача, още една операция, която трябваше да се проведе. Тя все му казваше да остави другите да воюват на фронта. Той обаче беше виждал по-младите си колеги, дори беше обучавал някои от тях. Те имаха още доста да се потрудят, за да го стигнат. На трийсет и девет, той беше в апогея си. Коленете и гърбът му не бяха като едно време, но той още можеше да се състезава с младоците. Годините натрупан опит му помагаха за това.