Винс Флин - Измяната

— Това, ако вече не сте се досетили, е Джилиан Ротбърт. Покойната съпруга на новоизбрания президент Алекзандър.

Той извади от купчината втора фотография и я сложи до първата. Тази не беше увеличена. На нея се виждаха Джилиан Ротбърт и някакъв мъж. Стояха на една тераса. Джилиан беше с рокля без презрамки, а мъжът — с костюм. Бейкър нареди следващата снимка. На нея беше заснета само Джилиан, от кръста нагоре. С палав поглед, с ръце, прокарани зад врата.

Бейкър погледна към Кенеди.

— Ето тук става интересно. Предварително ме извинете за това, което ще видите.

Постави следващата фотография. Джилиан Ротбърт, разсъблечена и с разголени идеално оформени гърди. Той извади следващата фотография. На нея Джилиан и мъжът се целуваха. Следващият кадър беше хванал президентшата коленичила и заровила лице между краката на загадъчния мъж. Бейкър започна да сваля снимките подобно крупие, раздаващ карти за блекджек. Компроматните снимки показваха госпожа Ротбърт и любовника в страстни сцени. Върхът беше той, проснал се на шезлонга, и тя отгоре му — и двамата чисто голи, както майка ги е родила.

Бейкър остави празния плик на масата до снимките и добави:

— Ами това е.

— Сигурен ли си, че жената на фотографиите наистина е Джилиан Ротбърт? — попита Кенеди.

— Да.

— Кога са правени и как, по дяволите, се добрахте до тях? — попита агентът.

— Мисля, че са направени на първи май, Деня на труда, в имението на Ротбърт в Палм Бийч. И не, не съм наемал никого за тази цел.

— Тогава как, по дяволите, се сдобихте с тях?

— Към мен се обърна човекът, заснел тези кадри.

Макмахън го изгледа критично.

— Значи не сте го наели, но накрая му платихте.

— Има разлика, агент Макмахън. Не твърдя, че съм ангел. Политиката е жесток и суров бизнес. Тъй като се съгласихте да подпишете декларацията за поверителност, направо ще ви изложа фактите. Да, платих за снимките. И платих доста. Всичко беше законно. Съжалявам само, че не ги унищожих още когато за пръв път ги взех в ръцете си.

— Защо? — попита Кенеди.

— Защото позволих на егото ми да вземе връх и в крайна сметка това костваше на моя кандидат кабинета в Белия дом.

— Как така? — попита Макмахън.

— Хората, които мразя от сърце, се броят на пръсти. Двама от тях са Марк Рос и Стю Гарет.

Кенеди и агентът се спогледаха и Макмахън изрече:

— Напълно споделяме чувствата ви към тях.

— Е, месец след началото на кампанията моите хора водеха с осем точки. Може би знаете как се провеждат социологическите проучвания — някои хора вдигат телефона, други не, някои казват, че ще гласуват, но не гласуват, а освен това тези проучвания като цяло са пристрастни, с предпочитания към демократите. Така че осемте точки само четири седмици преди изборите са си огромна преднина, особено ако си от отбора на републиканците. Изобщо не исках да купувам тези фотографии, а още по-малко да ги използвам. Поне не и да ги давам на пресата.

— Тогава защо ги купихте? — продължи да упорства Макмахън.

— За да ги извади от играта — отговори вместо Бейкър Кенеди.

— Точно така. Важното в изборите беше да държим под контрол колкото може повече фактори. Щях да се намразя за цял живот, ако позволях подобни неща да ми мътят водите. Логично беше снимките да нанесат поражение на Алекзандър, но човек предполага, а Господ разполага. Разумният подход е нищо да не се оставя на случайността. Тогава имахме много пари и затова платих за тях.

— Това е единствената причина да ги купиш? — попита Кенеди също с леко скептичен тон.

Бейкър се ухили.

— Имаше и още една, по-малка причина. — Той се намести в стола и кръстоса крака. — Исках да накарам Гарет и Рос да се поизпотят.

— Изпратили сте ги на тях? — Агентът ахна от изненада.

— Само няколко. Наредих лично да ги доставят в хотелската стая на Гарет по време на кампанията в Далас.

— Той разбра ли, че вие сте му ги пратили?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Може и да се е досетил, но аз направих всичко възможно да замета следите, за да не може да стигне до мен. Но с фотографиите изпратих и послание.

— Какво послание.

— Изпратих му само три фотографии. На гърба на всяка от тях написах с черен флумастер по една дума.

— Каква дума?

— Няколко думи: „Никога няма да спечелиш.“

— Имали сте за уреждане стари сметки? — попита Кенеди.

— Би могло да се каже и така. Бяхме в срещуположни лагери по време на някои доста мащабни битки.

— Нека позная — обади се отново Макмахън. — Любимата ви вербална нападка срещу него е била „Никога няма да спечелиш“.