Винс Флин - Измяната

Тези мисли трябваше да занимават и Кенеди в момента, но не я занимаваха. Като директор на Централното разузнавателно управление тя трябваше да лобира и за собственото си помилване, но умът беше зает с проблемите на поверената служба. Всеки преходен период между президентските администрации беше изпълнен със страшно много стрес, а този още повече. До встъпването на новата администрация нацията беше без решително и целеустремено ръководство и това правеше всички уязвими. Освен това бяха плъзнали слухове, че новата администрация се кани да развее голямата метла. Което не беше изненада за Кенеди. Айрини си знаеше, че в мига, в който излязат окончателните резултати от изборите, вече няма да работи в ЦРУ. Всъщност го разбра още преди няколко седмици, когато от Центъра за глобални операции към управлението я предупредиха за нападението — атентатът, който стана в събота в края на октомври.

Кортежът на кандидат-президента Джош Алекзандър беше взривен от кола-бомба. Алекзандър и подгласникът му се разминаха на косъм със смъртта. Лимузината беше изхвърлена във въздуха от експлозията, но външната армирана обвивка на колата издържа. Алекзандър остана невредим, а кандидатът за вицепрезидент Марк Рос получи изкълчване на рамото и драскотина над лявото око. Втората лимузина нямаше късмет. Предната част на колата се пръсна от ударната вълна и изложи съпругата на Алекзандър и тримата агенти от Тайните служби на прякото попадение на нагорещените от експлозията газове. И четиримата бяха буквално изпепелени за части от секундата. Загинаха още петнайсет души, а други трийсет и четири бяха ранени, седем от тях тежко.

Някаква отцепническа група от „Ал Кайда“ седмица преди атентата беше отправила закана, че ще осуети американските избори. Веднага след взрива Кенеди добре си представи как американският народ ще реагира на подобна чужда намеса в демократичния процес. Две седмици по-късно прогнозата се потвърди. В деня на изборите Джош Алекзандър и Марк Рос получиха рекорден брой гласове, което направо ги изстреля към Белия дом. Скоро след изборите Рос започна да прави изявления пред пресата, че възнамерява кардинално да преразгледа дейността на ЦРУ. Това си беше намек за прочистване на службата.

Въпреки че двайсет и три години от живота бяха минали в управлението, Кенеди не прие заканите лично. Не си струваше. Хората си бяха заявили намеренията. След една седмица щеше да стане мирна смяна на властта. Нейната главна задача сега беше да унищожи всяко късче информация, което можеше да се върне като бумеранг и да удари нея или някой от хората й. Обтегнатите отношения с Рос се дължаха най-вече на факта, че той беше един отмъстителен задник. Едва ли щеше да се задоволи само да я изгони от ЦРУ — нея, първата жена директор на управлението. Предчувстваше, че той ще я гори на бавен огън, да разследва делата през следващите десет години. И след всичко, което беше вършила, подобна мярка беше съвсем резонна.

Кенеди отмести очи от снежната покривка и погледна часовника си. Закъсняваха. Сигурно беше заради снега. Беше събота сутринта, Кенеди почти винаги работеше по това време. И поне още една седмица щеше да е така. Защото доколкото познаваше администрацията, щяха да отнемат паролата и ключа-магнитна карта, когато дойдеше в понеделник — началото на работната седмица. Такъв беше стилът на Рос. Щеше да го направи колкото се може по-болезнено и унизително за нея.

Имаше и плюсове, разбира се. Или поне тя се успокояваше с това. Беше на четиридесет и пет и беше отдала двайсет и три години от живота си на ЦРУ. Имаше красив десетгодишен син, с когото все не се удаваше възможност да прекарва повече време. Скоро той щеше да навлезе във възраст, в която нямаше да иска изобщо да разговаря с нея. Преждевременното напускане на управлението щеше да позволи да прекарва по-дълго с него. Във Вашингтон не беше тайна, че тя вече си беше оплела кошницата. Беше получила предложения да преподава в два местни университета, три предложения от агенции за стратегически изследвания и още едно от частна фирма за сигурност. И то без да си мръдне пръста. Стремеше се да запази позитивната си нагласа. Казваше си, че пред нея се откриват страхотии възможности, но в края на краищата нищо не можеше да се сравни с високата мисия и с хората, с които беше работила досега. Това я измъчваше най-много.

На вратата се почука и вътре влезе Скип Макмахън. Кенеди се усмихна.

— Извинявай, че закъснях — каза едрият, висок метър и деветдесет специален агент от ФБР. — Като завали сняг, хората в този град си губят ума.