Винс Флин: Измяната

Повод за тревогите им беше лудият маниак. Но повече се страхуваха от професионалиста. Лудият лесно се познаваше. Обикновено лудостта му личеше още по очите. Имаше мръсни нокти и несресана коса. Понякога се появяваха и жени, но това бяха предимно мъже. Нервни мъже, които крачеха напред-назад. Преобладаващата част от тях бяха душевноболни хора, което предизвикваше съчувствието на агентите към тях, но което не ги правеше по-малко опасни. Професионалистът беше съвсем друго нещо. Самотният мъж-единак, който беше хладнокръвен и способен да се държи спокойно до последния миг. До мига, в който извадеше пистолета и пръснеше мозъка на кандидата из целия тротоар. Ето защо тя остана близо до групата.

Днес нямаше нищо необичайно. Всичките физиономии на представителите на медиите бяха познати. Единствено те бяха допуснати толкова близо до кандидатпрезидентската двойка и тя беше поставила двама агенти да ги следят, готови да се хвърлят при първия знак за опасност.

Другата възможност за атентат беше снайперист да стреля от някоя от къщите от другата страна на улицата, но шансовете му да се прицели добре, преди момчетата от екипа за борба със снайперисти да му пробият черепа, бяха нищожни. Оставаше само да ги съпроводи по стълбите и да ги вкара в лимузините. После щеше да се отпусне. Военноморската обсерватория се намираше само на няколко пресечки оттук, фасулска работа в сравнение с останалата част от кампанията. Никакви преградни въжета и стотици ненаблюдавани хора зад тях, докосващи с ръце кандидатите. Никакви банкетни зали, до които трябваше да ги съпроводи през кухни, пълни с ножове и темпераментни готвачи. Днес всичко беше под контрол.

Ривера видя как Гарет махна на шефката на пресцентъра на кампанията. Жената застана пред камерите и благодари на журналистите, че са уважили събитието. Алекзандър и Рос бяха повтаряли процедурата толкова много пъти, че не се нуждаеха от насоки. Двамата заслизаха по стъпалата към чакащата ги лимузина. Задната врата вече беше отворена и един от агентите стоеше до нея. Ривера мина зад двамата мъже и продължи да ги следва плътно по стълбите. Алекзандър влезе пръв, а след него Рос и Гарет. Ривера затвори вратата и погледна наляво, за да провери какво е положението с жената на Алекзандър. Тя тъкмо се настаняваше на задната седалка във втората лимузина. Специален агент Кеш се обърна към Ривера. Заради слънчевите му очила не можеха да се видят очите му, но по напрегнатата му челюст беше ясно, че е в лошо настроение. Кеш поклати глава и се качи в колата. Ривера прогони мисълта от съзнанието си. Емоциите, чувствата и приятелствата щяха да останат на втори план още две седмици. После всички щяха да отидат заедно на кръчма и да се напият, за да се отпуснат. Тя се качи до шофьора на челната лимузина, затвори тежката врата и му каза:

— Да потегляме, Тим.

Шофьорът превключи на скорост и освободи спирачката. Тежката лимузина се понесе по тясната павирана алея. Двете коли спряха пред портала и включиха сигналните сини светлини на решетките си. Другите коли от колоната чакаха на улицата. Лимузините заеха местата си и Ривера даде команда да потеглят отново. Докато се движеха, продължаваше да оглежда наоколо. В този танк бяха в пълна безопасност, но човек трудно можеше да се отучи от придобитите навици. Старата павирана улица беше толкова неравна, че всички заподскачаха, когато колоната набра скорост. Стигнаха до Уисконсин Авеню, където движението беше спряно и в двете посоки в продължение на пет пресечки. Лимузината намали, за да вземе десния завой, и после отново ускори. Двигателят „Детройт“ с дванайсет клапана и мощност петстотин конски сили заръмжа монотонно.

Ривера се вглеждаше в лицата на пешеходците, които се бяха спрели, за да наблюдават кортежа. Всичко това беше нормално. В службата му викаха „спиране и зяпане“. Отпред, на около половин пресечка от тях, един мъж привлече вниманието й. Почти беше закрит от едно дърво и държеше нещо в ръката си. Макар мъжът да носеше червена бейзболна шапка и тъмни слънчеви очила, тя забеляза, че той напрегнато се взира в колоната. Изведнъж, сякаш искаше да се скрие от някого, той изчезна зад дървото. Преди Ривера да проумее видяното, мощна експлозия изхвърли лимузината във въздуха и после настъпи мрак.

От прозореца на кабинета на седмия етаж Айрини Кенеди се загледа в снега навън. През нощта се беше натрупал още сняг. Зимата в столицата беше приказно вълшебна, когато валеше сняг. Той беше мокър и тежък и покриваше всеки клон, всяка статуя и пейка в парка. Градът изглеждаше замразен и в известна степен това беше самата истина. Постът на Пенсилвания Авеню 1600 се заемаше от един тежко болен и вече неспособен да изпълнява задълженията си президент. Неговият новоизбран наследник щеше да положи тържествено клетва за встъпване след една седмица. Обикновено единственото, което се правеше в последната седмица, бяха помилванията. Юристи, лобисти и големи финансови играчи се редяха на опашка, за да молят президента да помилва някого, който беше извършил престъпление или който беше обвинен в извършване на престъпление. Политиката толкова беше загрубяла, че понякога само приятелството на човек с президента можеше да му навлече нежелания интерес към него на специален прокурор. А с този интерес неминуемо идваха и сметките за хонорари на адвокатите. За отиващите си президенти бързо се превръщаше в традиция с помощта на вълшебната пръчица да премахват тези законови проблеми. Помилванията бяха свързани и със строителство. Трябваше да се построи нова президентска библиотека, а това не беше никак евтино. Трудът на този президент в последните дни от мандата му се състоеше главно в подготвянето на почвата за уреждането на някои проблеми.