Винс Флин - Измяната

— Няма лошо, днес е събота.

Макмахън носеше голямо куфарче. Гой прекоси стаята и целуна Кенеди по бузата.

— Какво се е случило? Да не си решила да се омъжиш и да ме поканиш за кум?

Кенеди се усмихна и го подкани с жест да седне.

— Кафе или чай?

— Кога си ме видяла да пия чай?

Тя наля на Макмахън чаша кафе и гой седна на канапето. Куфарчето остана затворено. Кенеди му подаде чашата и се настани на стола до него.

Агентът от ФБР продължи:

— Очаквах вече да си си опаковала багажа и да си готова да си тръгнеш.

Кенеди отпи от чая си.

— Да не би да ти е известно нещо, което аз още не знам?

— Много смешно. — Макмахън огледа облицования с дървена ламперия кабинет и игнорира престорената наивност.

Стените бяха покрити с фотографии на хора и места. Някои от фотографиите сами говореха за себе си: бивши директори на ЦРУ, кулите-близнаци, Берлинската стена. Други бяха по-неясни: бебешка ръчичка стиснала пръста на бащата, разрушена сграда и мъж, плачещ пред нея, група арабски жени, покрити в черно от главата до петите, вървящи по прашна улица. Макмахън беше идвал в този кабинет много пъти. По природа любознателен, той беше разпитвал Кенеди за някои от фотографиите. Реакцията винаги беше една и съща. Тя само се усмихваше и сменяше темата. Хрумна му, че това може да е последната възможност да разбере каква е символиката в тези загадъчни снимки.

— Фотографията с арабската жена — в Саудитска Арабия ли е правена.

— Не, в Йемен.

— Защо си я сложила в рамка?

— За да ми напомня за подчинението на жените в арабския свят.

Макмахън кимна.

— Така си и мислех.

Кенеди се засмя.

— Какво? — попита той.

— Всъщност снимката не е за да ми напомня за ролята на жените в арабския свят. Това в действителност е екип командоси от „Делта форс“, които са тръгнали да пратят много поздрави на един тип, който… ъ-ъ-ъ… да кажем, че не играеше честно по правилата.

— Майтапиш ли се? — Макмахън стана и разгледа фотографията по-отблизо. — На кого са видели сметката?

— Секретна информация.

— Поне хванаха ли го?

Тя кимна.

— Добре тогава. — Той се върна на канапето. — Та каква е тази работа със сутрешната среща?

— Познаваш ли Кап Бейкър?

— Стратегът-републиканец ли?

— Да.

— Той ли е загадъчната личност, заради която ме замъкна дотук?

— Той ме увери, че е в твой интерес.

На лицето на Макмахън се изписа раздразнение.

— Защо, за Бога, трябва да се виждам с политическа проститутка, при това републиканец?

Кенеди си погледна часовника и не отговори.

— Защо, по дяволите, той не дойде да се срещне с мен в сградата „Хувър“?

Преди тя да отговори, на вратата се почука.

Секунда по-късно в кабинета влезе Кап Бейкър. Ако не беше характерната му бяла коса, можеха и да не го познаят. Бяха свикнали да го гледат по телевизията винаги с костюм, скъпа риза и модна вратовръзка. Според слуховете той взимаше за консултациите и лобистките си услуги по осемстотин долара на час. Тази сутрин Бейкър беше с ботуши, бежов панталон и фланелена риза. На дясната си ръка беше преметнал зимно пухено яке. Веднага след него влезе втори човек, облечен в костюм.

— Извинете ни за закъснението — каза Бейкър с плътния си баритон. — Пътищата са в ужасно състояние.

Кенеди стана, за да посрещне дошлите.

— Няма нищо. — Протегна ръка за поздрав. — Кап.

Ръкуваха се.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем. Знам, че е малко необичайно.

Агентът също стана, но запази мълчание. Бейкър се обърна към него:

— Обещавам ви, специален агент Макмахън, че няма да си загубите времето. — И сякаш доловил недоволството и презрението на Макмахън, не си направи труда да му подаде ръка. Вместо това посочи към мъжа, който беше дошъл с него. — Това е адвокатът ми, Чарлс. Той няма да остане дълго. Седнете. — Бейкър ги подкани с жест. — Седнете.

Макмахън и Кенеди заеха местата си, а Бейкър и адвокатът му се настаниха на двата малки стола срещу агента от ФБР. Кенеди предложи чай или кафе, но Бейкър отказа.

— Не, благодаря. Чака ме самолет за Вейл. Трябва да се измъкна от града, преди всички откачалки да са се събрали за инаугурацията.

— Вейл — повтори Макмахън. — Бих ви взел за почитател на Аспен.

Бейкър се усмихна.

— Аспен е ски курортът на демократите, агент Макмахън. Вейл е предпочитаното от републиканците място.

— Брей, животът бил жесток — отвърна той.

Бейкър го изгледа. Усмивката не изчезна от лицето му.