Винс Флин - Измяната

Ако беше кортежът на президента, операцията щеше да бъде значително усложнена. Освен бронираните лимузини и събърбаните, линейката и редицата други коли, президентският кортеж включваше и специален автомобил, чиято задача беше да заглушава всички радиосигнали и честоти освен тези, използвани от Сикрет Сървис. Което правеше взривът с дистанционно управление практически невъзможен. Газич беше проучил и беше разбрал, че екипът по охраната на двамата кандидати не разполага с подобно оборудване. Въпреки това пак се налагаше той да се приближи максимално, за да хване точно мига, в който лимузината ще се изравни с микробуса. Газич подмина двама младежи, които седяха на пейка и ядяха понички. На две пресечки пред него се мярна оранжевата стълба, която беше привързал към покрива на микробуса. Хрумна му в последния момент, когато забеляза, че по улиците е пълно с бели микробуси като неговия. Яркият цвят на стълбата щеше да му помогне да избере по-прецизно мига на детонацията. Тъй като не искаше да застане прекалено близо до бомбата, той се спря и се зачете в офертите, разлепени на прозореца на агенция за недвижими имоти. Телефонът „Трио“ в джоба му завибрира и той го извади.

— Ало?

— В два часа ме устройва. А теб?

— В два часа става. — Газич затвори и облекчено въздъхна.

Продължи да върви привидно безцелно по улицата, като зяпаше по витрините. Няколко минути по-късно чу кратките сигнали на полицейска сирена. Насочи погледа си по посока на звука и видя как един от мотоциклетите от вашингтонската полиция излезе на кръстовището и блокира северната част от Уисконсин Авеню. Газич размърда пръстите на ръцете си и се запита на какво разстояние от бомбата е най-разумно да застане. Кортежът щеше да се появи съвсем скоро. По улицата пред него, близо до следващата пресечка, имаше грамадно дърво с диаметър около метър и половина. Макар че ударната вълна щеше да е насочена в срещуположната посока, ако не се прикриеше, имаше вероятност да бъде убит от летящите парчета и от самата вълна.

Газич стигна до дървото и извади телефона. Докосна с малкия писец една икона на екрана. Няколко секунди по-късно той влезе в Интернет сайта. Набра паролата и хвърли поглед към полицая мотоциклетист в средата на улицата. Оставаше само да натисне бутона за изпращане и взривът щеше да последва почти мигновено. Ченгето със сигурност щеше да загине, както вероятно и хората в първите няколко коли, които то беше спряло. От другата страна на улицата имаше магазини и апартаменти. Лимузината едва ли щеше да поеме основната сила на взрива. Двеста и петдесет килограмовият оформен пластичен експлозив „Семтекс“ по-скоро щеше да запрати лимузината на десетки метри и да я блъсне в сградата.

Газич се помъчи да си спомни израза, който американските генерали бяха употребили, когато една от техните еднотонни бомби пропусна целта си и падна върху къщата на един от неговите сънародници. Първата полицейска кола се показа иззад ъгъла и зави към Газич с включена сирена и мигащи лампи. Пешеходците се спряха, за да погледат внушителната гледка. Спомни си тъкмо когато се показа първата лимузина. Усмихна се и тихо произнесе: „Странични поражения“.

В интерес на истината хората можеха да изпълнят процедурата и насън. Толкова добре бяха обучени. Кандидатите излязоха на верандата на имението и изчакаха бившите политици, разузнавателните експерти и генералите да се наредят с тях за последния фотосеанс. Ривера застана близо до тях, но извън кадър. Целият екип работеше трескаво. Те образуваха защитен щит, който се движеше едновременно с кандидатите. На последния етаж се беше разположил екип против снайперисти. Те бяха дошли тук още преди изгрев-слънце. Бяха огледали с мощните си бинокли и оптически мерници прозорците на къщите от другата страна на улицата, бяха изготвили план — схема на района, бяха отбелязали дистанциите до потенциалните мишени и най-вероятните места за разполагане на снайперисти.

Но Ривера вече се чувстваше леко замаяна, слънчевите очила скриваха тъмните кръгове под очите й. Беше като радар, който дебне за нарушители на въздушното пространство. Само че нейната задача беше по-трудна. Пресата се тълпеше зад преградните въжета — щракаха с фотоапарати, записваха с микрофони и камери, задаваха въпроси с викове. Ривера почти не чуваше въпросите им. Ушите регистрираха гласовете като някакво приглушено бучене, докато очите внимателно оглеждаха всяка педя. Погледът никога не се спираше върху един човек за повече от секунда-две. На повечето агенти това им беше в кръвта, като втора природа. Малцина се нуждаеха от обучение. Тези, които не се справяха, бързо биваха отсявани. В тази професия всичко се решаваше от изострените инстинкти.