Винс Флин - Измяната

— Томи спи ли?

— Да. Утре е на училище.

Той свали палтото си и го подаде на Кенеди. Дюмонд беше прекалено съсредоточен в екрана на компютъра, за да се съблече, и продължи по коридора натам, откъдето миришеше на кафе. Рап и Кенеди го последваха.

— Някой иска ли кафе? — предложи домакинята.

— Аз. — Мич се подпря на черния кухненски плот. Погледна Дюмонд, който изобщо не обърна внимание на въпроса.

— Хей, приятел?

Маркъс откъсна очи от екрана.

— А?

— Кафе?

— Добре.

— А вълшебната дума?

— Моля — каза Дюмонд, отново залепен като хипнотизиран за компютъра. — Със сметана и захар.

Кенеди наля две чаши и извади сметаната от хладилника. Подаде едното кафе на Рап.

— И какво открихте? — Постави втората чаша на масата, до купата със сметаната и захарницата.

— Засега нищо конкретно, но имаме интересни следи — отговори Мич. — Миналия октомври Гарет е пътувал за един ден до Швейцария.

— Още една октомврийска изненада. — Кенеди намекваше за конспиративната теория, според която хора на Роналд Рейгън тайно се бяха срещали с членове на иранското правителство, за да преговарят за освобождаването на американските заложници, след като Рейгън беше победил Картър на изборите през 1980 година.

— Разполагаме само с датите на отлитане и кацане. Нямаме представа с кого се е срещал. Преди пътуването обаче е звънял няколко пъти в една женевска банка. Но и тук не знаем с кого е говорил.

— Електронна поща?

— Все още се опитваме да ги проследим. Този тип има поне шест различни адреса и сигурно получава на ден по стотина писма.

— А Рос?

— Той е бил в Швейцария миналия уикенд на някаква екологична конференция. Ривера ми даде списък с хората, с които се е срещал там. Сверихме ги с нашата база данни и се натъкнахме на едно любопитно име: Жозеф Шпейер.

— Аз познавам ли го? — попита Кенеди.

— Не, но по стечение на обстоятелствата той е президент на швейцарската банка, в която Гарет е звънял през октомври.

— Какво ни е известно за тази банка? Рап посочи Дюмонд.

— Маркъс работи по въпроса. Изглежда е една от на старите и потайни финансови институции в Женева.

— И доколкото разбирам, най-трудните за проникване — намеси се Дюмонд, без да отделя очи от лаптопа.

— В момента това ли правиш?

— Не, друго. — Той дори не беше пипнал кафето си. Ръцете му бяха заети с клавиатурата.

Кенеди насочи вниманието си отново към Рап:

— А какво става с беларуския ни приятел?

— Още нищо. Хорниг каза, че трябва малко време.

— Кога? — нетърпеливо попита Кенеди.

— Възнамеряваше да започне утре сутринта. — Рап долови отчаянието й. — Не знаех, че сме притиснати от някакви срокове.

— След два дни ще имаме нов президент. И вицепрезидент, който може да е виновен в убийство и измяна и кой знае още в какво. Съдейки по поведението на Рос, мисля, че няма да се церемони много с мен. Трябва да разплетем случая, докато още разполагаме с правомощия за това.

— Да! — възкликна триумфиращо Дюмонд и вдигна глава усмихнат. — Не очаквах да ми отнеме толкова време?

— Кое? — попита го Мич.

— Защитната програма на мобилния оператор „Ти-Мобайл“. Сигурно са си наели някой нов хакер на работа. Обикновено ми трябва най-много минута. А сега се забавих цели десет минути.

— Какво търсиш там?

— Гарет има два телефона. Единият е „Блекбери“ с карта от „Верайзън“, а другият — „Моторола“ към „Ти-Мобайл“. — Той обърна портативния си компютър към Рап и Кенеди. — Ето всичките му разговори.

Айрини се притесни.

— Маркъс, надявам се, че няма да те засекат.

— Какво говориш. Всеки идиот може да влезе в системата. А когато аз го правя, не оставям никакви следи.

— Някакви разговори с Швейцария? — Рап се наведе, за да погледне екрана. На него бяха изписани само номерата, без никакви имена. Сред тях нямаше международни разговори. — Можеш ли да ни изкараш и списък на имената и часовете на разговорите?

— Няма проблем. — Дюмонд завъртя компютъра към себе си, натисна няколко клавиша и отново го обърна към Рап. — Ето имената, датата и часът.

Мич се зачете в списъка. Разговорите бяха подредени от най-последния към най-стария. Някъде към средата на колоната един номер привлече вниманието му.

— Проклет да съм.

— Какво? — попита го Кенеди. Тя беше без очилата си за четене.

— Нашият малък приятел Том Рич от „Таймс“ е звънял на Гарет точно по средата на днешната ти пресконференция.

— Странно съвпадение — изрече тя.