Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Когато Т’Сен-Хър отлетя, нямаше нито едно човешко същество, което да види изчезването му. Космолозите на „Авернус“ и на Земята бяха възстановили събитието и вярваха, че всичко им е ясно. Разпадането на системата осем милиона земни години преди това и гравитационната мощ на звездата, наречена по-късно Фрейър, чиято маса надвишаваше 14,8 пъти тази на Слънцето, бяха изтръгнали Т’Сен-Хър от прегръдката на Хеликония.

Изчисленията показваха, че радиусът на Т’Сен-Хър е бил 1252 километра, докато Хеликония имаше радиус 7723 километра. Не се знаеше дали на спътника е могъл да съществува живот.

Едно беше ясно: събитията от онази отдалечена епоха са били толкова близки до катастрофа, че се бяха врязали неизличимо в примитивните мозъци на фагорите. Небето се беше разпаднало и никой не беше забравил.

Това, което поразяваше най-силно въображението на хората, беше по какъв начин е оцелял животът на Хеликония въпреки загубата на луната и всички космически събития, довели до тази загуба.

— Да, знам, че това звучи кощунствено, съжалявам! — крещеше Сартори-Ирвраш. Шумът нарастваше. Оди се приближи плътно до него. — Истината трябва да бъде казана и чута. Фагорите са били някога господстваща раса и отново ще бъдат, ако ги оставим да живеят. Моите опити доказаха, че някога ние сме били животни. Неизповедимите пътища на генетиката са създали човешкия род от получовеците — от онези получовеци, които преди прелома са били домашни любимци на фагорите. Човешкият род е произлязъл от получовеците така, както фагорите са произлезли от фламбрегите. А щом фагорите произлизат от фламбрегите, по същия начин могат един ден да наводнят земята. Те все още чакат, диви, със своите рогати кайдо, в Горен Нктрик, за да връхлетят върху нас в отмъщението си. Те ще ви пометат, така че вслушайте се в предупреждението ми. Засилете гоненията, преследвайте ги още по-неумолимо! Фагорите трябва да бъдат изтрити от лицето на земята още през лятото, докато човечеството е силно. Когато дойде зимата, ще се върнат и дивите кайдо! Чуйте какво ще ви кажа накрая: не бива да пилеем сили, воювайки помежду си. Трябва да се борим с по-стария враг и с хората, които го покровителстват!

Ала всички вече се биеха помежду си. Най-вярващите сред публиката обикновено бяха онези, които се включваха най-активно в гоненията на фагорите, като Криспан Морну например. Пред тях стоеше един изгнаник, който оскърбяваше най-светите им религиозни чувства, но същевременно отприщваше агресивността им. Първият, хвърлил камък по него, беше нападнат от съседа си. Навсякъде из градината летяха камъни. Скоро беше измъкнати първият кинжал. Един мъж се втурна между лехите и падна окървавен по лице на земята. Жените пищяха. Страстите се разпалваха, нарастваха страховете. Отделните схватки прераснаха в общо сбиване. Навесът рухна.

Когато Алам Есомбер тихо се измъкна от бойното поле, там се разиграваше историята на войната в миниатюра.

Главният виновник за суматохата стоеше потресен. Не можеше да повярва, че е възможно хората да реагират на истината по този начин. Заслепени идиоти! Един камък го удари по устата и той се строполи.

Оди Джесератабхар с писък се хвърли към Сартори-Ирвраш, като се опитваше да го запази от камъните.

Няколко млади монаси я отмъкнаха настрана, обсипвайки я с удари, после започнаха да ритат и да блъскат проснатия на земята бивш канцлер. Търпението им се изчерпа и те не желаеха повече да слушат как се осквернява името на Акханаба.

Криспан Морну, изплашен, че събитията излизат от контрол, пристъпи напред и вдигна високо ръце. Полите на дрехата му се разтвориха, разрязани от нечий меч. Оди хукна да бяга, но някаква жена, покрай която притича, я хвана за роклята. Миг след това тя вече се бореше за живота си, нападната от дузина разярени жени.

Суматохата нарастваше — щеше да обхване целия град още преди да е изтекъл час. Самите монаси подклаждаха безредиците. Не мина много време и те, опръскани с кръв, се появиха откъм градината на двореца, вдигнали над главите си обезобразените трупове на Сартори-Ирвраш и неговата сиборналска приятелка.

— Богохулството е мъртво! Да живее Акханаба! — викаха те.

След битката в кралската градина по улиците настъпи суетня. Избухваха побоища, докато носеха мъртвите тела по булевард Узен, за да ги хвърлят накрая на кучетата. После настъпи ужасяваща тишина. Дори и Първа фагорска в парка сякаш изчакваше нещо.

Планът на Сайрен Стунд се провали с гръм и трясък.