Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Морну беше намекнал на Негово величество по присъщия си заобиколен начин, че принцеса Милуа Тал трябва колкото може по-скоро да бъде омъжена за принц Тейнт Индред от Пановал. Така Олдорандо щеше да се озове още по-сигурно в мъртвата хватка на религията.

Криспан Морну с нищо не показа, че е чул забележката на кралицата.

— Какво смятате да предприемете, Ваше величество?

— А, струва ми се, че най-напред ще се изкъпя…

Криспан Морну измъкна от необятната си черна дреха някакъв плик.

— В тазседмичния отчет от Матрасил се казва, че скоро проблемите там могат да се изострят до крайност. Ундрейд Чука, Бичът на Мордриат, е загинал в битка, падайки от хокснито си. Докато той заплашваше Борлиен, в столицата все още цареше единство. Сега Ундрейд е мъртъв, а Джандол-Анганол е далече…

Той остави думите му да увиснат във въздуха, като се усмихваше с топлотата на стоманено острие.

— Предложете на Джандол-Анганол бърз кораб, Ваше величество — два, ако трябва, и да се маха заедно с фагорската си гвардия по Валворал възможно най-скоро. Може и да се съгласи. Убедете го, че положението тук е извън всякакъв контрол и че неговите безценни скотове трябва да бъдат отстранени, иначе ще бъдат изклани. Той се гордее със способността си да върви в крак със събитията. И ще го убедим, че пак е принуден да постъпи така.

Сайрен Стунд сбърчи чело и се замисли.

— Джандол-Анганол никога няма да приеме такъв добър съвет от мен. Нека неговите приятели му го предложат.

— Приятелите ли?

— Точно така, неговите пановалски приятели. Алам Есомбер и онзи презрян Гуадъл Улбобег. Повикай ги, а аз през това време ще се насладя на банята. — Кралят се обърна към съпругата си: — Искаш ли да дойдеш и ти, скъпа, и да се насладиш на гледката?

Навън тълпата вилнееше. От „Авернус“ можеше да се проследи струпването й. Олдорандо беше пълен с размирници. Смутът винаги се посрещаше с радост. Те се измъкваха от кръчмите, където упражняваха мирните си занятия. Затваряха магазините и грабваха сопите. Прииждаха откъм църквите, където просеха. Изпълзяваха от хановете, странноприемниците и светите места — единствено за да вземат участие в случките, каквито и да бяха те.

Някакъв идиот казал, че са по-низши от скотовете-фагори. Това бяха крамолни думи! Къде беше този идиот? Да не би да е онзи дръвник там, който се е изправил и приказва нещо?…

Много от наблюдателите на „Авернус“ посрещаха уличните сбивания и провокациите с презрение. Други, които проникваха по-дълбоко в същината на събитията, виждаха в тях нещо повече. Колкото и нелеп, колкото и примитивен да беше повдигнатият от Сартори-Ирвраш въпрос, той имаше своите аналози на Земната наблюдателна станция, които никакъв метеж не би могъл да реши.

„Няма нищо по-неустойчиво от вярата“ — се казваше в един от авернианските трактати. Вярата в техническия прогрес, довела до построяването на „Авернус“, след няколко поколения се бе превърнала в капан за обитателите му, точно както се бяха превърнали в капан религиозните наслоения, наречени акханабизъм.

Възприели примиренческата линия на пасивен самоанализ, управляващите „Авернус“ не виждаха изход от своя капан. Промяната, от която най-силно се нуждаеха, ги плашеше. И колкото и отвисоко да гледаха на сганта, наводнила Гъшата улица и булевард Узен, каквито и покровителствени пози да заемаха, тя поне имаше надеждата, от която онези над нея бяха лишени. Човекът от Гъшата улица, разгорещен от побоища и пиене, можеше да пусне в ход юмруците си или да крещи колкото му глас държи пред катедралата. Колкото и да беше объркан, той не би могъл да понесе празнотата, в която живееха шестте фамилии и техните съветници. Няма нищо по-неустойчиво от вярата. Това беше истина. На „Авернус“ вярата беше мъртва. На нейно място се ширеше отчаянието.

Но ако отделните хора се отчайват, обществото никога не губи надежда. Докато най-старите гледаха отвисоко на събитията под тях и отегчено препращаха към Земята картината на безредиците, които сякаш отразяваха собственото им безсилие, на станцията все по-отчетливо се очертаваше една нова група.

Тя вече си беше избрала име — аганипяни. Членовете й бяха хора млади и отчаяни. Те знаеха, че нямат никакъв шанс да се върнат на Земята или да живеят на Хеликония — примерът на Били Ксяо Пин го доказваше красноречиво. На Аганип обаче имаше надежда. Те се стараеха да избягват зорките обективи на камерите и трупаха запаси. Вече беше набелязана и планетарната совалка, която щяха да похитят, за да ги отведе до необитаемата планета. В техните сърца надеждата гореше така ярко, сякаш бяха част от тълпата на Гъшата улица.