Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Негово величество се стовари по гръб на кушетката, после с мъка се изправи и изрева:

— Те са били венчани?!

— Не, Ваше величество, те продължават да са венчани — възрази Гуадъл Улбобег. — Аз извърших церемонията и изслушах брачните им клетви в отсъствието и от името на Негово Светейшество.

— А аз бях свидетел и държах пръстена — допълни Есомбер. — Присъстваха също и някои от капитаните на борлиенския крал. Но никакви фагори. Имате честната ми дума.

— Те са женени? — повтори Сайрен Стунд, като се оглеждаше с безумен поглед, после отново се отпусна в ръцете на кралицата.

— Бихме желали да поднесем поздравленията си на Ваши величества — изрече учтиво Есомбер. — Уверени сме, че щастливата двойка ще се радва на дълъг и безоблачен семеен живот.

Вечерта на следващия ден мъглата се бе разсеяла по залез-слънце и на изток ярко светеха звездите. Западното небе все още се озаряваше от отблясъците на великолепния залез на Фрейър. Нямаше вятър. Земните трусове ставаха нещо обичайно.

Негово светейшество Ц’сар Киландар IX пристигна в Олдорандо по обяд. Той беше мъж в дълбока старост, с дълги бели коси. Веднага след пристигането си Ц’сарят се оттегли да си почине от пътуването. Докато отдъхваше, чиновници от най-различен ранг, а най-накрая и самият Сайрен Стунд, обхванат от трескаво желание да се оправдае, дойдоха да разкажат на стареца за религиозните безредици, които щяха да го посрещнат в Олдорандо.

Негово светейшество изслуша всички. Той мъдро заяви, че ще отслужи по залез-слънце специална служба — не в катедралата, а в дворцовия параклис, — по време на която ще се обърне към паството и ще разсее всичките му съмнения. Пагубният слух, че фагорите са по-древна и по-висша раса, щеше да бъде разобличен като нагла лъжа. Никога, докато животът още пулсира в немощното му тяло, гласът на безбожниците нямаше да заглуши гласа на вярата.

Службата започна. Старият Ц’сар говореше с благия си глас. Отсъстващи като че ли нямаше.

И все пак двама души не дойдоха. Те бяха в белия павилион на парка.

Джандол-Анганол, обхванат от разкаяние и благодарност, току-що се беше молил и самобичувал, а сега един роб изливаше върху него кани гореща вода от изворите, за да измие кръвта от гърба му.

— Как можеш да бъдеш толкова жесток, съпруже? — възкликна Милуа Тал, влязла стремително в стаята. Тя беше боса, загърната само с един тънък като паяжина халат от сатара. — Та от какво сме направени, ако не от плът? От какво друго очакваш да си направен?

— Плътта и духът са различни неща и това трябва да им се напомня. Не искам от тебе да се подлагаш на същите ритуали, но ще трябва да се примириш с религиозните ми склонности.

— Но плътта ти ми е скъпа! Сега тя е моя плът и ако ти продължаваш да я терзаеш, ще те убия. Когато заспиш, ще седна върху лицето ти и ще те удуша! — Тя го прегърна и силно се притисна в него, така че дрехата й подгизна. Той отпрати роба и започна да я милва и целува.

— Твоята млада плът ми е скъпа, но съм се зарекъл, че няма да те докосна, докато не навършиш десет години.

— О, не, Джан! Това са цели пет десети! Не съм чак толкова крехко създание, за каквото ме мислиш. Ще видиш, че мога да те поема! — Тя притисна личице към бузата му.

— Пет десети не са кой знае колко дълъг срок, така че нищо не ни пречи да почакаме.

Тя се хвърли върху него и го събори на леглото, като буйно се извиваше в ръцете му и се кикотеше.

— Няма да чакам, няма да чакам! Знам каква трябва да бъде съпругата и какво точно трябва да прави и смятам да бъда твоя съпруга с всяка своя частица!

Двамата започнаха лудо да се целуват. Кралят я отблъсна със смях.

— Моята малка осичка, скъпоценното ми камъче, букетчето ми! Ще изчакаме, докато нещата се обърнат в наша полза и аз успея да сключа нещо като примирие с родителите ти.

— Но сега моментът е съвсем подходящ! — изхленчи тя.

За да отвлече вниманието й, той каза:

— Виж, имам един малък сватбен подарък за тебе. Това е кажи-речи всичко, което притежавам тук. Когато се приберем у дома в Матрасил, ще те обсипя с подаръци.

Той извади от джоба на туниката си часовника с трите екранчета и й го подаде.

Милуа Тал го взе и го погледна разочаровано. Опита се да го сложи на челото си, но краищата не се събираха на тила й.

— И къде ще го нося?

— Като гривна не става ли?

— Може и да става. Ами благодаря, Джан. По-нататък ще го нося.

Тя пусна часовника на пода и с внезапно движение смъкна влажната си дреха.