Брайън Олдис - Хеликония. Лято

— Или тук ще настъпи пълна анархия, или Пановал ще се намеси. Така че независимо дали ни е до радост или до плач, сега имаме възможността да обединим нашите кралства в едно, което да противостои на враговете.

— Пак тези врагове! — простена Милуа Тал към своя низвергнат бог.

Джандол-Анганол се обърна към Есомбер. На лицето му беше изписано учудване и недоверие.

— Самият Ц’сар трябва да е загинал. Ц’сарят…

— Точно така, поради липса на божествена намеса. Но аз имам за тебе и една по-добра новина. Сайрен Стунд може да не остане в историята като един от най-мъдрите монарси, но преди смъртта си се поддаде на един благороден порив. Към това вероятно го е подтикнала майката на твоята нова кралица. Негово величество не можеше да си позволи да обеси сина на зетя си и го освободи преди един-два часа. Нещо като сватбен подарък може би…

— Освободил е Робайдей? — От мрачното изражение на краля след миг нямаше и следа.

Още едно крило на двореца се срути. Високите дървени колони пламтяха като факли. Все повече жители на Олдорандо мълчаливо прииждаха да погледат пожара, уверени, че никога повече няма да станат свидетели на такава гледка. Много от тях в суеверието си смятаха, че е дошъл дълго пророкуваният край на света.

— Видях как хлапакът си тръгна. Див както винаги, даже още по-див. Бих могъл да го сравня само със стрела.

Тежка въздишка се отрони от устните на Джандол-Анганол.

— Горкото момче, защо не е дошло при мен? Аз се надявах, че най-сетне омразата му към мен е изчезнала…

— Той сега сигурно е на опашката и чака да целуне раните на мъртвия Сартори-Ирвраш. Доста нехигиенична форма на развлечение, бих казал.

— Но защо Роб не е дошъл при мен…?

Отговор не последва, но беше ясно — защото се беше затворил в павилиона с Милуа Тал. Щяха да минат много десети, преди да бъдат забравени всички зловещи събития от тази нощ, а дотогава трябваше някак да се живее.

Сякаш отгатнал мислите му, Есомбер каза:

— Смея ли да попитам какво смяташ да правиш с твоята прословута фагорска гвардия след зверството, което извърши?

Кралят го изгледа хладно и продължи да крачи — по-далеч от пожара.

— А може би ти ще ми кажеш как човечеството въобще ще реши проблема с фагорите? — попита на свой ред той.

Войниците от „Добра надежда“ и „Единство“ акостираха на борлиенския бряг и се отправиха на запад към Гравабагалиниен, предвождани от Пашаратид.

Докато войската му напредваше, сиборналецът успя от откъслечните сведения да си изгради доста ясна картина на събитията, разтърсващи Матрасил. Вестта за клането на Мирдолаторите бавно, но сигурно си проправяше път към съзнанието на хората и събуждаше съвестта им. Едва ли кралят можеше да очаква сърдечен прием след завръщането си.

В ума на Пашаратид се зароди план, чиято простота и сигурност правеха провала му почти невъзможен. Той щеше да плени кралицата на кралиците — Гравабагалиниен щеше да падне пред силата му, а с него и тя. Матрасил щеше с радост да я приеме за своя кралица, той самият щеше да управлява като консорт. Политическите му амбиции в никакъв случай не бяха прекалени. Неговото минало, увъртанията, разочарованията и униженията — с всичко това щеше да се свърши веднъж завинаги. Един нищожен въоръжен сблъсък и всичко, към което се стремеше, щеше да бъде негово.

Съгледвачите, които Пашаратид изпрати напред, докладваха за защитни насипи около дървения палат. Атаката започна на разсъмване, когато над земята беше надвиснала мъглата. Стрелците му се придвижваха двама по двама, с готови за стрелба мускети, а до тях вървяха охраняващите ги пехотинци с насочени копия.

Зад укрепленията се вееше бяло знаме. На откритото пространство предпазливо се показа една набита фигура. Пашаратид даде сигнал на войниците си да спрат и излезе напред сам, наслаждавайки се на съзнанието колко смел и доблестен е. С всяка своя стъпка той се чувстваше победител.

Набитият мъж се приближи. Двамата спряха един срещу друг. Разстоянието между тях не надхвърляше дължината на едно копие.

Бардол Кара-Бансити заговори. Той искаше да знае защо войниците са тръгнали в атака срещу един почти незащитен дворец.

Пашаратид високомерно заяви, че е човек на честта и не желае нищо друго, освен капитулацията на кралица Мирдем-Ингала, след което мирно и тихо ще се оттегли.

Кара-Бансити осени челото си със свещения кръг и шумно подсмръкна. Уви, кралицата на кралиците беше мъртва, повалена от стрелата на кралски шпионин — някой, изпратен от бившия й съпруг Джандол-Анганол.