Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

Както лъчът на радара, отразен от някакъв предмет, се връща към източника си, така и биенето на сърцето на Рой Къмплейн сякаш изпълваше цялото обкръжаващо го пространство. Стоеше пред входа на жилището си и се вслушваше в бесните удари на пулса в слепоочията.

— Е, давай, отивай, ако въобще се каниш да си отиваш, е? Ти ми каза, че тръгваш!

Свадливият глас на Гуина зад гърба му ускори решението. Издаде някакъв глух вопъл, без да се обръща, трясна вратата и затърка ръцете си до болка, с единствената цел да се успокои. Така изглеждаше животът му с Гуина: отначало викове без никакъв повод, а после тези бесни, изтощаващи като болест, гневни изблици. И най-лошото бе, че чистият гняв липсваше, а имаше някакво отвратително лепкаво чувство, което и при най-нагорещената обстановка не изгонваше от съзнанието това, че той скоро отново ще се окаже тук и ще моли унизително прошка. Какво да прави? Къмплейн не можеше да мине без нея.

В ранината наоколо се мотаеха няколко души. Още не бе дошло времето за работа. Групичка, седяща на пода, играеше на „скачачи“. Къмплейн се приближи и без да вади ръцете си от джобовете, навъсено започна да наблюдава над главите им хода на играта. Полето бе разчертано направо на пода и представляваше квадрат със страни около два мъжки лакътя. По него в безпорядък бяха разпръснати кокалчета и жетони. Един от играчите се наведе и премести своите жетони.

— Обхванах пет позиции — обяви той с безжалостно тържество.

После повдигна глава и заговорнически намигна на Къмплейн.

Но той безразлично се обърна. Дълго време бе изпитвал някакъв болезнен интерес към тази игра. Бе готов да играе безкрай, докато младите му крака започваха да болят от дългото седене прегънат, а уморените очи преставаха да различават сребърните жетони. И за много други, едва ли не всички хора от племето на Грийн, в играта се криеше някаква магия; даваше им не само усещането за простор и сила, но и емоции, от каквито обикновеното им съществуване бе напълно лишено. Но сега омаята се разсея напълно и Къмплейн бе свободен, макар че би било прекрасно отново да намери нещо, което да го привлече така.

Така унило замислен, тръгна напред и почти не обръщаше внимание на разположените от двете страни врати, но затова бързо вдигаше глава при всеки срещнат. Неочаквано забеляза насочилия се към Барикадите Уентъдж, който инстинктивно закриваше лявата страна на лицето си от чуждите очи. Той никога не бе взимал участие в общите развлечения и въобще не понасяше, когато наоколо му имаше хора.

Защо Съветът го бе пожалил, когато е бил малък? В племето Грийн на бял свят се появяваха доста уродливи деца и всички имаха една участ: ножът. Връстниците наричаха Уентъдж Разкъсаната Устна и непрекъснато му се подиграваха, но сега, когато израсна и стана силен и агресивен, насмешките станаха сдържани и по-замаскирани.

Без да си дава сметка, че ленивата му разходка бе придобила някакъв смисъл, Къмплейн също се насочи към Барикадите, поглеждайки Уентъдж. В този участък се разполагаха най-удобните помещения, които бяха дадени за нуждите на Съвета. Вратата на едно от тях неочаквано се отвори и се показа самият лейтенант Грийн, съпровождан от двама офицери.

Макар този човек да бе на преклонна възраст, раздразнителността му и нервната походка още носеха следи от младежкия му темперамент. Малко зад него замислено крачеха офицерите Пейч и Цилак с парализатори, пъхнати в коланите.

За голямо удоволствие на Къмплейн Уентъдж се изплаши от неочакваната среща, обхвана го паника и отдаде чест на вожда.

Това бе жалък жест — главата се наведе към ръката, а не обратното, — на който Цилак отвърна с измъчена усмивка. Чинопочитанието отдавна бе станало само незадължителен обичай, макар на думи никой да не смееше да го признае.

Когато самият Къмплейн трябваше да мине край тях, той постъпи съгласно с общия обичай — обърна се и започна да гледа в друга посока. Никой нямаше право да мисли, че щом е ловец, то е с нещо по-зле от другите. Нали е казано: „Нито един човек не е по-лош от другите, освен ако сам не изпитва нужда да оказва на някого уважение.“

Настроението му се подобри значително, той догони Уентъдж и го тупна с ръка по лявото рамо. Докоснатият мигновено се обърна и насочи към корема му къс заострен шиш. Винаги се държеше като човек, обкръжен от всички страни с неочаквани опасности. Върхът попадна точно в пъпната област на корема.