Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

— Слушал съм, че Носарите не били глупаци — използвали разума си, а не магиите.

— Май си се наслушал на онзи тип Фармър или подобните му — ядосано забеляза Ефи. — Някои хора се опитват да ни заслепят и така да ни отклонят от истинските ни врагове. Наричаме ги хора, но те не са хора, а Чужди. Чуждите, ловецо — същества свръхестествени. Ако зависеше от мен, бих заповядал всичките да ги убиват. Как бих искал отново да преживея лов на вещици, но вече не го правят. Когато бях малък, ние през цялото време устройвахме такива ловове. Племето ни е станало прекалено меко, казвам ти го. Ако зависеше от мен…

Той засумтя и замълча, припомняйки си явно някакво клане от отминалите отдавна години. Къмплейн забеляза приближаващата се Гуина и се отдалечи почти незабелязан.

— Как е татко? — запита той.

Тя направи с длан ритуалния жест, пълен със смирение.

— Ти добре знаеш какво е това гнилота — произнесе тя с безцветен глас. — Той замина на Дългото Пътешествие, преди да дойде следващия сън-видимост.

— Пълни с живот се оказваме пред лицето на смъртта — тържествено произнесе Къмплейн. — Бергъс бе достоен човек.

— А Дългото Пътешествие винаги има начало — завърши тя цитата от Литанията. — Не успяхме да направим повече нищо. Да вървим, Рой. Вземи ме на лов в пущинака, е, моля те…

— Месото падна до шест парчета — каза той. — Няма смисъл да отиваме, Гуина.

— За парче може да се купи много нещо, например кутия за главата на баща ми.

— Това е грижа за мащехата ти.

— Аз искам да отида на лов с тебе!

Той познаваше този тон. Като се обърна сърдито, мълчаливо се насочи към предната барикада. Гуина удовлетворена ситнеше след него.

Ловът бе станал за Гуина най-великото развлечение. Той я избавяше от Кабините, където на жените им бе забранено да напущат територията на племето. Освен това ловът я въодушевяваше. Тя не взимаше участие в самото убийство, просто се промъкваше като сянка след Къмплейн, проследявайки зверовете, живеещи в пущинака. Независимо от разширяващото се отглеждане на домашни животни и падането на цените на дивеча, Кабините не бяха в състояние да задоволят все по-нарастващото търсене на месо. Племето непрекъснато се намираше на ръба на кризата. То бе възникнало преди две поколения, основано от дядото на Грийн, и още известно време не можеше да се самообезпечава. Всъщност всяко събитие или обстоятелство, способно сериозно да измени обстановката, би могло да доведе до това, че много хора биха тръгнали да си търсят щастието сред други племена.

Отначало Къмплейн и Гуина вървяха по пътеката, започваща веднага след барикадата, но после навлязоха в пущинака.

Няколкото ловци, които срещнаха по пътя си, мълчаливо изчезваха в листака и сега ги заобикаляше самотата — шумолящото безлюдие на джунглата.

Къмплейн водеше Гуина нагоре по тесния проход, пробивайки гъсталака и стараейки се да оставя колкото се може по-малко следи.

Горе се спряха и Гуина започна неспокойно да наднича през рамото му.

Всяко водорасло се стремеше към светлината с огромна жажда за живот, сплитайки със съседите си гъста мрежа над главите им. По тази причина осветлението бе доста слабо и по-скоро възбуждаше въображението, а не помагаше на зрението. Това се допълваше от мухите и множеството малки насекоми, които като лек дим се виеха край растенията. Полезрението бе така силно ограничено, че заобикалящото ги дори на една ръка разстояние изглеждаше нереално.

Но този път нямаше никакво съмнение: внимателно ги оглеждаше някакъв мъж с малки очички и матовобяло лице. Намираше се само на три крачки пред тях, но сред листака почти не се забелязваше. Гърдите му, широки и мускулести, бяха голи, а цялото му облекло се състоеше само от шорти. Къмплейн и Гуина спряха изненадани, но стана така, че колкото повече се вглеждаха в непознатия, толкова по-ясно ставаше всичко наоколо, с изключение на това, че там наистина имаше мъж. Неочаквано той изчезна.

— Това дух ли беше? — Гуина трепна.

Като стисна в ръката си парализатора, Къмплейн тръгна напред. Той бе вече почти уверен, че това бе само илюзия, възникнала от играта на сенките — такова усещане предизвикваше скоростта, с която наблюдаващият ги изчезна.

Миг по-късно от него не остана и следа, с изключение на няколкото смачкани растения на мястото, където бе стоял.

— Да не отиваме нататък — нервно зашепна Гуина. — Това е или Носар, или Чужд.

— Не изглупявай — отвърна Къмплейн — Добре знаеш, че в гъсталаците понякога се срещат диви хора, обхванати от безумие и живеещи сами, като зверовете. Той няма да ни причини никакво зло, а ако бе искал да ни застреля, отдавна би го направил.