Брайън Олдис: Краят на мрака (Нон-стоп)

Къмплейн не беше единственият, комуто доставяше удоволствие да наблюдава работата на другите. Много жени, всяка заобиколена с тълпа деца, се навъртаха край барикадата, пречейки с присъствието си на тези, които се занимаваха с носенето на пръчките и тора. Към тихото бръмчене на мухите, от които нямаше отърваване, се прибавяха и детските гласове. Под съпровода на тези шумове стражите отваряха следващата врата. За миг настъпваше тишина и дори селяните прекратяваха работата си и надничаха в разкрилата се стая. Но тя им донесе само разочарование.

Нямаше нищо, дори и величествен и предизвикващ страх скелет на Гигант. Това бе малък склад, пълен с различни лавици, на които бяха наредени кутии с разноцветни прахове.

Две от тях с жълт и червен прашец паднаха и се търкулнаха, като оставиха след себе си две пътечки по пода и две облачета във въздуха. Чуха се изпълнените с възторг гласчета на децата, които рядко имаха щастието да видят нещо ярко украсено, а стражите, извиквайки къси и енергични заповеди, строиха живия транспорт и наредиха да пренасят плячката в очакващата ги зад барикадата кола.

Къмплейн усети, че любопитството му е изчезнало, и си тръгна. Може би, независимо от всичко, трябва да отиде на лов?

— Но защо там, в гъсталака, има светлина, щом на никого не е нужна?

Независимо от шума Къмплейн чу този въпрос. Обърна се и видя, че го е задало едно от децата, наобиколили седящия в ъгъла висок мъж. До него няколко майки добродушно се усмихваха и лениво гонеха мухите.

— Светлината е необходима, за да растат водораслите — бе отговорът. — Ти също не можеш да живееш в тъмнина.

Това бе произнесено от Боб Фармър, едър и бавен човек, който поради качествата си ставаше само за работа в полето. Характерът му бе по-весел, отколкото допускаше Науката, и затова децата го обичаха много.

Къмплейн изведнъж си спомни, че Фармър минава за дърдорко, и почувства внезапно неочакваната потребност с нещо да се развлече. Гневът, предизвикан от жена му, отдавна бе преминал и сега усещаше вътре в себе си само гнетяща пустота.

— А там какво е имало, преди да се появят водораслите? — поинтересува се дребничко момиченце.

Децата явно се опитваха малко наивно да накарат Фармър да се разприказва.

— Разкажи им историята на Света, Боб — помоли една майка.

Фармър с тревога погледна Къмплейн.

— Не ми обръщай внимание — каза ловецът, — тези теории за мен не означават нищо.

Властелините на племето не поощряваха празното теоретизиране и въобще всякакви разсъждения, нямащи практическо значение. Това обясняваше причината за безпокойството на Фармър.

— Е, какво пък, всичко това са само догадки, защото нямаме никакви записи за събитията, предшестващи възникването на племето Грийн — каза Фармър, — а дори и да има нещо, то не намираме някакъв особен смисъл в него.

След тези думи той изгледа внимателно възрастните си слушатели и побърза да добави:

— Освен това в главите ни е пълно с по-важни работи, отколкото разказването на старинни приказчици.

— Каква е тази история за Света, Боб? — нетърпеливо запита едно момче. — Интересна ли е?

Фармър поправи косите, падащи немирно на очите на момчето, и важно произнесе:

— Това е най-поразителната история, която може да се въобрази, защото се отнася за нас всички и за целия ни живот. Светът е съвършен. Той е изграден от множество палуби, подобни на тази. Навсякъде има подобни пространства, които никъде не завършват, защото представляват затворен кръг. Така ние бихме могли да вървим безкрай и никога да не стигнем границите на Света. Палубите се състоят от тайнствени помещения. В някои има полезни вещи, в други — вредни, но всички коридори са обраснали с водорасли.

— А хората на Носа? — запита друго момче. — Вярно ли е, че имат зелени лица?

— Ще стигнем и до тях — каза Фармър и понижи така глас, че слушателите му трябваше да приседнат по-близо. — Вече ви казах какво ще срещнете, ако тръгнете по страничните коридори. Но доберете ли се до главния коридор, ще се окажете на пътя към най-отдалечените части на Света. По него ще успеете да се доберете и до областите на Носовите.

— Наистина ли те имат по две глави? — запита малко момиче.

— Не, разбира се — отвърна Фармър. — Те са по-цивилизовани от нашето малко племе.

Той отново внимателно погледна възрастните си слушатели.

— Но ние знаем малко за тях, защото до територията им има много препятствия. В задълженията ни влиза колкото повече пораствате, толкова повече да знаете за обкръжаващия ни свят. Запомнете, ние не знаем много, а освен нашия свят може да съществуват и други, за които само може да се досещаме.