Брайън Олдис - Дългият следобед на Земята

Подчинявайки се на неотменим закон, всичко никнеше и се развиваше бурно и причудливо, тласкано от импулса за растеж.

Горещината, светлината, влагата бяха навсякъде… И така — от незапомнени времена. Вече никой не си задаваше въпроса: „Откога…“ или „Защо…“ Тук отдавна не беше място на разума, а на необузданите зелени растения. Същински парник.

Няколко деца излязоха да играят сред зеленикавата светлина. Като внимаваха за всевъзможните дебнещи опасности, те с тихи подвиквания изтичаха по дебелия клон. Край тях мигом се прокрадна дълъг израстък на ягодово растение, по който тук-там лъщяха гроздове лепкави червени плодове. Очевидно много скоро щеше да пръсне семената си, тъй че не беше опасен за децата. Едно по едно те се шмугваха покрай него. По-нататък на пътя им се изпречи колония пробуждащ се от сън копривен мъх, който се раздвижи при тяхното приближаване.

— Убийте го — простичко рече Тоя. Тя беше най-голяма. Вече десетгодишна. Тоя бе видяла фурмите да дават плод десет пъти. Всички деца й се подчиняваха. Дори Грен. Те извадиха пръчките, с които подобно на възрастните никога не се разделяха, и заудряха отровния мъх. Шибаха с всички сили. Колкото повече размазваха отровните върхове, толкова по-силно се вълнуваха.

Разгорещена и възбудена, Клет политна напред. Тя бе най-малката, само на пет години. Потърси опора и зарови лице в противната зелена маса. Изпищя и се претърколи. Останалите също извикаха, но никой не посмя да нагази в отровното растение, за да й се притече на помощ.

Клет правеше безуспешни опити да се отскубне и отчаяно проплакваше. Пръстите й се впиваха в грапавините по клона… след миг тя се претърколи и падна.

Децата видяха как се просва върху огромен зелен лист и се вкопчва в него. Телцето й трепереше върху разлюлялата се повърхност. Страхуваше се дори да извика, а пълните й с ужас очи не се откъсваха от децата.

— Доведи Лили-йо — нареди Тоя на Грен.

Той забърза обратно по клона. Изневиделица с гневно жужене към него се спусна тигрова муха. Без да спира, момчето замахна и я пропъди. Само на девет години, Грен бе изключително смело мъжко дете, пъргаво и много гордо. Той изтича до колибата на Главната жена.

Осемнадесет огромни черупки висяха закътани под клона. За да не се люлеят, те бяха закрепени за ствола на дървото със смола от ацетоново растение. Тук живееха осемнадесетте членове на тяхната група. Всеки от тях — Главната жена, петте други жени, мъжът и единадесетте оцелели деца — заемаше отделна черупка.

Дочула гласа на Грен, Лили-йо напусна своето убежище, покатери се на висящото растение пред входа и стъпи на клона.

— Клет падна! — посрещна я тревожно Грен.

Преди да се спусне да помогне на момиченцето, Лили-йо удари няколко пъти по ствола на дебелия клон.

Нейният сигнал накара другите шестима възрастни също да се покажат — жените Флор, Дафи, Хай, Айвин и мъжа Харис. С извадени оръжия те се изкатериха, готови за нападение или бягство.

Тичайки, Лили-йо изсвири остро и пронизително с уста.

Мигом от гъсталака излетя дъмблър и се насочи към рамото й. Птицата се завъртя, разпервайки пухкави криле, и удивително заприлича на чадър, с чиито спици се избира посоката на движение. Помагаха й да пази равновесие и да се насочва.

И деца, и възрастни се скупчиха около Лили-йо, която спря, за да огледа какво е положението на малката Клет, просната върху гигантския лист.

— Не мърдай. Клет! Лежи спокойно! — извика Лили-йо. — Ще сляза при теб.

Въпреки болката и страха, Клет се подчини на гласа и впери в жената изпълнен с надежда поглед.

Лили-йо възседна дъмблъра, като не преставаше тихичко да му подсвирва. Тя единствена в групата владееше изкуството да командва тези странни полусъзнателни, далечни потомци на свиркотръна. По върховете на пернатите им криле висяха семена с необикновена форма, благодарение на които улавяха и най-лекия шепот на вятъра; така, вслушвайки се в него, те разбираха къде е най-подходящото място за бъдещото им развитие. След дълги години практика хората се научиха да използват този примитивен слух и да подават команди със свиркане, както сега правеше Лили-йо.

Дъмбълърът я понесе надолу към безпомощното дете. Клет лежеше по гръб и с надежда следеше полета му. Около нея започнаха да никнат едно по едно зелени, подобни на зъби образувания.