Брайън Олдис: А не сте ли андроид?

Дори читателите на научнофантастични списания не си дават сметка колко бързо науката догонва фантастиката. Да вземем например синтезата на молекули. Милиони са молекулите, с които учените са на „ти“, и затова не ги наричат на фамилно име, а на лично. Мен това не ме радва.

Кибернетиката крачи напред също толкова стремително. Вече се моделират множество функции на човешкия мозък. Изкуствени очи гледат, изкуствени крака крачат, изкуствени ръце работят… Е, знаете ли — това вече е прекалено!

Идва времето на андроидите. Отвратителни изделия от метали и пластмаси, които външно изобщо не се различават от човека. Но като погледнеш вътре, виждаш нещо съвсем нечовечно, което сякаш служи на чужди цели. И може би там, където се намира вашата диафрагма, у андроида има… бомба за целите на тероризма, която ще превърне околността в руини, ако произнесеш кодовата фраза.

Това ми хрумна преди няколко дни точно след вечеря. Разказах го на жена ми. Без да вдигне поглед от книгата, тя се разсмя и кимна с някакво механично заучено движение.

В тази работа имаше нещо, което… Седнал във фотьойла, аз я гледах и ме прободе първото подозрение: ами ако тя…? Не, невъзможно. Добре де, ако все пак предположим?… Прогонвах от себе си тази досадна мисъл, но тя ме завладяваше все по-силно. Тъй де, никога не можеш да разбереш жените докрай.

Прекрасно осъзнавах колко нечестно е да градиш такива хипотези за собствената си жена. Но опасността беше и реална, и зловеща просто защото не е изключено и тя самата да не знае това. Представете си, че сте андроид — откъде бихте могли да узнаете това?

В края на краищата стигнах до следния извод: каквото ще да става, но всяка истина за жена ми е по-ценна от тази непоносима неизвестност. На другия ден разработих цяла серия тестови изпитания, за да реша въпроса в едната или другата посока.

За да е полезен на останалите, по-долу публикувам своя отчет за въпросния експеримент.

Олдис стърчи близо до входната врата, пристъпвайки от крак на крак, уж оправя вратовръзката си, а през матираното стъкло гледа към двора, без да откъсва очи. Жена му, притичала до бакалията за брашно, току-що отваря портата. За това време Олдис вече е успял да скрие под рогозката автоматична теглилка. Ако докато жена му си трие краката, везната посочи пет тона, веднага ще повика Интерпол.

Жена му влиза с приветлива усмивка. Тежи не повече от всяка нормална жена. Но това плаши Олдис още повече — той прекрасно знае какви чудеса творят учените в областта на леките сплави. Колкото повече мисли по този въпрос, толкова повече нормалното й тегло му се струва убедителна улика — значи без съмнение тя крие нещо.

— Как си, скъпи? — пита жената.

Олдис кима тъпо, но не прави нищо, за да й помогне при свалянето на палтото. Жена му е прекалено привлекателна: нито едно петънце върху кожата, прическата й — косъмче до косъмче. Разбира се, че не е нормално, вън духа силен вятър. И тогава той се решава на второто изпитание.

— Днес си страхотна — казва той и разтяга устните си в сатанинска усмивка. — Ела по-близо до светлината, искам да изследвам прекрасната ти кожа под микроскоп.

— Сега не мога, скъпи мой детективе — весело му отвръща тя. — Трябва да направя палачинки за закуска. Ако искаш, застели масата.

Този диалог бе записан на магнетофон, скрит под възглавницата. Олдис прослушва записа многократно, използвайки всяко излизане на жена му от стаята. Определено му се струва, че в думите й е скрита някаква чужда психика — тъй де, на нито едно човешко същество не би му щукнало в главата, че мъж би могъл да поиска да застеле масата.

Промъквайки се на пръсти към кухнята, той наднича през полуотворената врата — дали пък в тестото за палачинки не сипва и метални стружки? И изведнъж скача отгоре й с такъв ужасен рев, че би замръзнала кръвта на всяко същество, ако, разбира се, във вените му тече кръв.

— Ой! — изкрещява жена му и изтървава на пода пакета брашно. — Колко ме изплаши!

— Да бе, да! Като че ли не чух как изщракаха две релета, когато изтръпна.

— Я не се прави на идиот! — възмутено отвръща жена му. — Рендето падна на пода, това е.

Олдис не отвръща нищо, но на лицето му е изписано недоверие. Той продължава да се размотава из кухнята, но всъщност следи как жена му изпълнява операциите около пърженето на палачинки.

Тя не обръща внимание на мъжа, който я следи внимателно иззад сушилнята за кърпи. При запалването на газовия котлон изгаря пръстите си. Той са втурва, олицетворение на самата грижовност.