Брайън Олдис: Хеликония. Лято

Вълните пълзяха по брега, отдръпваха се и пак прииждаха.

По-навътре, преди откритото море, шествието на напиращите талази се прекъсваше от скалиста грамада, увенчана със зеленина. Тук свършваха плитчините и зейваше бездната. Някога скалата била част от планинска верига, простираща се далеч навътре в сушата, докато вулканичните трусове я запокитили насред залива.

Сега зъберът си имаше име. Знаеха го като Линиенската скала. Затова заливът и околността се наричаха Гравабагалиниен. Отвъд скалата се ширеше искрящата синева на Орловото море. Разбиващите се в брега вълни бяха мътни от пясъка, вдигнат от дъното, преди водите да кипнат в бяла пяна, понесла се стремително по склона, за да се слее с брега в сладострастна прегръдка.

След набега срещу бастиона на Линиенската скала вълните се срещаха под различни ъгли на брега, в дваж по-яростен сблъсък, за да обвият подножието на златния трон, спуснат на пясъка от четири фагора. Десет розови пръстчета бяха потопени в неспокойната вода — принадлежаха на кралицата на Борлиен.

Лишените от рогата си фагори стояха неподвижно. Реагираха на кипящата около тях млечнобяла пяна само с леко трепване на ушите, макар и да се плашеха от вода. Бяха пренесли царствения си товар на почти километър от двореца, но не показваха признаци на умора. Изнурителната жега не личеше да им причинява някакво неудобство. Не проявиха никакъв интерес и когато кралицата се запъти гола към морето.

На сухия пясък зад фагорите икономът на двореца надзираваше двама роби, които разпъваха шатра. Драпирал я беше лично той с ярки килими, изтъкани от мадите.

Палавите вълнички ласкаво галеха глезените на кралица Мирдем-Ингала. „Кралица на кралиците“ — така я наричаха борлиенските селяци. С нея бяха дъщеря й от краля, принцеса Татро, и някои от по-приближените придворни дами.

Принцесата пищеше възбудено и подскачаше от удоволствие. Едва на две години и три десети, тя приемаше морето като един огромен, макар и лишен от разум приятел.

— О, виж каква вълна идва, мамо! И още една, по-голяма е! И още една… ето я… О-о! Чудовище до небето! Ох, ама те стават по-големи! Толкова са грамадни! Мамо, мамо, виж де! Само погледни тази, ей сега ще се пръсне и… О-о, ето една, по-голяма! Гледай, гледай, мамо!

Кралицата кимна сериозно на своята изпаднала във възторг дъщеря и се загледа в далечината. На северния хоризонт се трупаха сиви облаци — предвестници на наближаващия сезон на мусоните. Морската шир сияеше с оттенъци, за които думата „синьо“ не беше достатъчна. Кралицата съзираше лазур и аквамарин, тюркоаз и изумруд. Тя носеше на ръката си пръстен с изключително рядък камък, продаден й от един олдорандски търговец. В камъка се преливаха цветовете на утринното море. Чувстваше, че нейният и на детето й живот спрямо всеобщото битие са не повече от онова, което бе камъкът спрямо морето.

От този неизчерпаем източник на живот прииждаха и вълните, които така вълнуваха Татро. За момиченцето всяка беше събитие, без връзка с това, което е било или ще бъде. Всяка вълна беше единствена. Татро все още витаеше в неизменното настояще на детството.

А за кралицата вълните бяха непрекъснато действие, свързано не само с океана, но и с целия ход на света. Част от този процес бе решението на съпруга й да я отстрани от себе си, както и струпаните отвъд хоризонта войски, и засилващата се горещина, и платната, които всеки ден се надяваше да съзре на хоризонта. Не можеше да избяга от всички тези неща. Минали или бъдещи, те присъстваха в нейното несигурно настояще.

Извика за довиждане на Татро, изтича и се хвърли във водата. Мислите й я отдалечиха от плахата телесна обвивка, за да я слеят с океана. Пръстенът блещукаше, докато ръцете й пореха вълните и я отдалечаваха от брега.

Водата нежно галеше тялото й и я изпълваше с приятна прохлада. Тя почувства мощта на океана. Редицата бели пенести гребени отпред бележеше границата между водите на залива и същинското море, където голямото течение се носеше на запад и разделяше двата континента — знойния Кампанлат и прохладния Хеспагорат, — за да опаше целия свят. Мирдем-Ингала никога не преплуваше чертата, ако с нея не бяха и добрите й приятели.