Реймънд Чандлър - Английско лято

Случи се в една от онези стари, стари провинциални къщи, смятани за живописни, където англичаните ходят за събота и неделя или за по месец през лятото, когато не могат да си позволят да идат в Алпите, Венеция, Сицилия, Гърция или на Ривиерата, или нямат желание да гледат своя ужасен сив океан.

А през зимата кой ли живее в тези къщи? Кой пък би бъхтил целия дълъг, ужасно мокър и пуст път, за да разбере това? Навярно някоя тиха стара женица с розови бузи, гушнала две бутилки с гореща вода в леглото, без никакви грижи, без дори да мисли за смъртта.

Сега обаче беше лято и семейство Крандол бяха отишли там за месец, а аз — като гост — за неопределените „няколко“ дни. Самият Едуард Крандол ме беше поканил и аз бях приел, отчасти за да съм до нея, отчасти защото поканата му бе нещо като обида, а аз харесвам обидите, отправени от някои хора.

Не вярвам да се е надявал да ме хване в леглото с жена му. Не вярвам да го е интересувало. Беше прекалено зает да се занимава с керемидите на покрива, със стените на оборите или да се излежава в сянката на купа сено. И без това не би удостоил с внимание нито един от двама ни.

Нямаше начин да ни хване в леглото, защото никога не бях спал с нея — нито веднъж през трите години, откакто ги познавах. Проявих странна, много наивна, изключително крехка деликатност. Мислех, че би било прекалено коравосърдечно да направя тази крачка, докато тя продължаваше да го търпи абсолютно безропотно. Вероятно сгреших. Сигурно сгреших. Тя беше много хубава.

Къщата беше малка, съвсем в края на селото, наречено Бъдънам, но въпреки естественото й уединение около нея се издигаха ненужните зидове, с които са оградени някои английски градини, да не би някой да зърне цветята в компрометиращи пози. Англичаните обичат да наричат онази част от градината, която е зад къщата и най-близо до нея „клоуз“. Там през лятото ухаеше почти непоносимо на английски цветя. На слънчевата страна растяха прасковени дръвчета в стройни редици. До тях върху твърда, затревена площадка бяха наредени груби столове и маса за чай, в случай че е достатъчно топло, за да сервират чая навън. Докато бях там, един път не се случи да е достатъчно топло.

Пред къщата имаше друга градина, отново оградена със зидове — миришеше на рози и резеди, над които жужаха безброй раирани мъхести пчели. Имаше пътека, жив плет, ограда и порта. Това бе навън. Навън всичко ми харесваше. Вътре имаше едно нещо, което ненавиждах — стълбите. Бяха сякаш плод на мисълта на зъл гений с ледено като смъртта сърце, впрегнал своята изобретателност, за да открие най-неправилния начин за изграждането им, все едно бяха проектирани така, че шест месеца след сватбата жена ви да падне по тях и да си счупи врата — една от неочакваните трагедии, над които хората тайно се наслаждават, облизвайки сълзите от устните си.

Не ми пречеше дори това, че в къщата имаше само една баня, и то без душ. След десет години редовни и продължителни пребивавания в Англия знаех, че малко къщи, дори и богаташките, имаха само по една баня. Свикваш и да те будят сутрин с дискретно почукване на вратата, да влизат, без да си ги поканил, рязко да ти дърпат завесите от прозорците и после да ти трополят, внасяйки странен меден съд, пълен с гореща вода, поставен в широко плитко корито, в което можеш само да седнеш, и то ако мокрите ти крака останат отвън, опрени на пода. Тази традиция вече е демоде, но все още съществува тук-там.

Това както и да е, но не и стълбите. Първо най-горе имаше някаква много неясна полуизвивка, при това оставена в най-тъмната част, последвана от абсолютно ненужно полустъпало, поставено под възможно най-лошия ъгъл. Винаги се спъвах в него. После в правата горна част, преди полуизвивката, минаваше централната колона на витата стълба, която подпираше перилата. Тази колона от твърдо, грубо дърво, напомнящо стоманен трегер с размерите на доста пораснал дъб, била изработена (според легендата) от мачта на испански галеон, който една много английска буря изхвърлила на един много английски бряг. След обичайните няколко столетия част от мачтата стигнала до Бъдънам и се превърнала в централна колона на вита стълба.

И още нещо — двете стоманени гравюри. Висяха под абсурден ъгъл на стената точно над правата част на стълбите — а стълбището и без това беше тясно.