Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Щом най-сетне се увери, че икономът е поел по пътя си, тя се върна в леглото, дръпна копринените завеси отвътре и остана да лежи с отворени очи.

Прахът по крайбрежния път се белееше в мрака. Скуф-Бар се тътреше до своето товарно хоксни и угрижено стрелкаше очи насам-натам. И въпреки това се стресна, когато от тъмнината изскочи някакъв човек и му заповяда да спре.

Мъжът беше въоръжен и се държеше като военен. Беше от хората на крал Джандол-Анганол, на които плащаха да следят кой пристига или заминава по работа на кралицата. Изсумтя презрително при вида на коша. Скуф-Бар обясни, че е тръгнал да продава трупа.

— А, значи кралицата е бедна, тъй ли? — подметна стражът и пусна Скуф-Бар да продължи.

Икономът се движеше напред все така отмерено и през цялото време се ослушваше да долови някакъв друг шум, освен скърцането на коша. Брегът гъмжеше от контрабандисти, че и от по-неприятни типове. Борлиен бе въвлечен в Западните войни срещу Рандонан и Кейс и околността страдаше от набезите на шайки от войници, бандити и дезертьори.

Вървя така около два часа, после кривна настрана и отведе хокснито под едно дърво. Пътят нататък се изкачваше стръмно, за да се влее в шосето, което стигаше на запад от Отасол чак до границата с Рандонан.

Щеше да пътува още поне двадесет и пет часа — цяло денонощие — за да се добере до Отасол, но имаше и по-лесен начин за пътуване от влаченето в праха до натовареното добиче.

Скуф-Бар върза животното за дървото, покатери се на един по-нисък клон и зачака. Обори го дрямка.

Събуди се от грохота на приближаваща каруца. Смъкна се от дървото и прилепи тяло до земята. Отблясъците на зората му помогнаха да различи коларя. Изсвири и дочу в отговор друго изсвирване. Каруцата забави ход и спря.

Собственикът й беше стар приятел и земляк на Скуф-Бар, наричаше се Флоър-Кроу. През лятото на малката година всяка седмица караше на пазара стока от местните стопанства. Не беше от най-отзивчивите, но щеше да вземе Скуф-Бар заради удобството да има още едно животно за смяна по пътя.

Каруцата стоя, само докато вързаха товарното хоксни отзад и Скуф-Бар се качи. Флоър-Кроу размаха камшика и тромавото возило, теглено търпеливо от дръгливото кафяво животно, потегли с дрънчене.

Макар нощта да беше топла, Флоър-Кроу носеше дебело наметало и широкопола шапка. До него лежеше меч в желязна ножница. Товарът в каруцата се състоеше от четири черни прасенца, фурми, гуинг-гуинги и камара зеленчуци. Прасенцата висяха безпомощно в мрежи отстрани. Скуф-Бар се намести зад дъсчената седалка и заспа с нахлупена на очите шапка.

Събуди се от трополенето на колелата в изсъхнали коловози. Звездите избледняваха над утринното зарево. Фрейър се готвеше да изгрее. Подухна лек ветрец и довя миризмите на човешко селище.

Въпреки че мракът още властваше над земята, селяните вече излизаха и се отправяха към полето. Вървяха навъсени и мълчаливи, само сечивата им подрънкваха от време на време. Отмерената походка и сведените глави издаваха умората, съпровождаща завръщането им по домовете предната вечер.

Мъже и жени, млади и стари се движеха на различна височина — някои над пътя, други по-надолу. Пред погледа постепенно се разкриваше поредица от теснини, склонове и диги, всичко това в унило кафяво, също като цвета на хокснитата. Селяните живееха в обширната льосова равнина, разположена в централната северна част на тропическия континент Кампанлат. На север тя се простираше почти до границата с Олдорандо, а на изток — до река Такиса, на чийто бряг бе разположен Отасол. Плодородната почва бе обработвана безброй години от безчетно множество селяни. Склоновете и дигите биваха изграждани, после разрушавани и строени наново от всяко следващо поколение. Дори и през сегашния период на засуха льосът трябваше да бъде обработван от хората, орисани да отглеждат поредната реколта на тази земя.

— Тпру-у! — подвикна Флоър-Кроу, когато каруцата с грохот навлезе в едно крайпътно село.

Дебели глинени стени пазеха от разбойници. А портата още предната година бе натрошена от мусонните бури и до ден-днешен не беше поправена. Здрачът още тегнеше, но нямаше нито един осветен прозорец. Кокошки и гъски се ровеха в боклука край изкърпените пръстени стени, изпъстрени с религиозни символи, за да предпазват селото от беда.

Оживление внасяше само пламтящата печка до портата. Старият продавач се суетеше наоколо, но можеше и да не хвали стоката си — ароматът беше достатъчно красноречив. Човекът продаваше вафли. Непрекъснат поток от хора минаваше и всеки купуваше, за да похапне, докато стигне нивата си.