Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Флоър-Кроу смуши Скуф-Бар в ребрата и посочи с камшика към продавача. Спътникът му схвана намека, смъкна се вдървено от каруцата и отиде да осигури закуската. От нагорещените метални формички вафлите падаха направо в ръцете на купувача. Флоър-Кроу погълна своите и мина отзад да поспи. Скуф-Бар смени животните, хвана поводите и подкара.

Денят се влачеше бавно. По пътя се срещаха и други возила. Пейзажът се промени. Понякога пътят минаваше толкова ниско долу, че нищо не се виждаше, освен кафявите стени на хълмовете. После пък пропълзяваше по самото било на дигата и разкриваше широката панорама на засети поля.

Равнината продължаваше, докъдето поглед стига, плоска като тепсия, осеяна с наведени фигурки. Преобладаваха правите линии. Нивите и терасите имаха четвъртити очертания. Дърветата растяха в редици, рекичките бяха хванати в канали и дори платната на лодките бяха правоъгълни. Колкото и да беше красива гледката, колкото и да припичаше, селяните работеха до мръкнало. Зеленчуците, плодовете, верониката — основният източник на доходи — изискваха грижи. Гърбовете оставаха приведени над почвата, независимо дали в небето светеше едно слънце или две.

Фрейър беше немилосърдно ярък, пълна противоположност на сумрачния червенолик Баталикс. Всеки без колебание можеше да назове господаря на небесата. Пътници, идващи от Олдорандо, където екваторът беше по-наблизо, разправяха небивалици за цели гори, опожарени по волята на Фрейър. Мнозина вярваха, че светилото скоро ще погълне целия свят, но все пак дотогава лехите трябваше да бъдат прекопавани, а нежните кълнове — поливани.

Каруцата наближи Отасол. Селата вече не се виждаха. Чак до хоризонта, размит от трептящите вълни на омарата, се простираха само поля. Пътят се спускаше стръмно в теснината, обградена от десетметрови пръстени стени. Селището се наричаше Мордек. Двамата мъже слязоха и донесоха вода за хокснитата. Дребните сиво-кафеникави животни изглеждаха изтощени.

В крайпътните стени бяха издълбани тесни тунели. В отворите им слънцето очертаваше точни правоъгълници. Пътниците влязоха през един тунел в широк двор, доста под равнината.

В дъното на двора се намираше „Кратуната с отлежало вино“. Ханът бе изсечен направо в льоса. Приятната прохлада на помещенията му се осветяваше единствено от отраженията на яркия ден навън. Насреща бяха разположени малки жилища, също изсечени в льоса. Цветя в саксии развеселяваха ръждивокафявите фасади.

Селото беше пръснато из лабиринт от подземни ходове, редуващи се с открити дворове. Много от тях имаха стълби, водещи към повърхността, където работеха повечето жители на Мордек. За покрив на домовете им служеха нивите.

Докато похапваха и пийваха вино в хана, Флоър-Кроу отбеляза:

— Оня е взел да понамирисва.

— От няколко дни ще да е мъртъв. Кралицата го намери на брега, изхвърлиха го вълните. Май са го убили в Отасол и са го хвърлили от кея, а течението го довлякло до Гравабагалиниен.

Когато се връщаха при каруцата, Флоър-Кроу каза:

— Няма спор, туй е лош знак за кралицата на кралиците.

Продълговатият кош лежеше на дъното при зеленчуците. Ледът вътре се топеше и се стичаше на земята. В образувалата се вече локва се въртяха и наслояваха прашинки. Около каруцата бръмчаха мухи.

Двамата се качиха и поеха по последните няколко мили към Отасол.

— Ако крал Джандол-Анганол реши да махне някой от пътя си, нищо не може да го спре…

Скуф-Бар беше поразен.

— Кралицата е любимка на всички! Навсякъде има приятели.

Усещаше писмото във вътрешния си джоб и то му вдъхваше увереност. Така си беше — тя имаше влиятелни приятели.

— А вместо нея ще си вземе единайсетгодишно момиченце.

— Оная е на единайсет и пет десети.

— Все едно. Гадна работа.

— А, гадно си е, вярно — съгласи се Скуф-Бар. — Единайсет и половина, представи си само! — той примлясна и лекичко подсвирна.

Двамата размениха погледи и се засмяха.

Каруцата продължи със скърцане към Отасол, следвана от рояци едри сини мухи.

Отасол беше огромен невидим град. В по-студени времена равнината бе крепила сградите. Сега те крепяха равнината. Отасол представляваше подземен лабиринт, населен с хора и фагори. На обжарената повърхност бяха останали само пътища и ниви, изпъстрени с четвъртити дупки. На дъното се намираха дворовете, обкръжени от фасадите на къщите, зад които обаче не личаха обичайните за жилищни постройки очертания. Отасол беше едновременно и земята, и нейната противоположност — изровена кухина, потвърждение и отрицание на факта, че пръстта си е пръст, сякаш някакви червеи-геометри го бяха прояли.