Те никога не излизаха от къщата.
Човекът на име Харли обикновено ставаше пръв. Понякога се разхождаше из сградата по пижама — дните минаваха, а температурата винаги беше умерена. После събуждаше Калвин, красивия, широкоплещест мъж, който изглеждаше като че притежава цяла дузина дарби, но не прилагаше в действителност нито една. Той беше компаньон дотолкова, доколкото Харли имаше нужда от компания.
Дапъл, чернокосото момиче с обаятелните сиви очи, спеше леко. Звукът от разговора между двамата мъже я събуждаше. Тя ставаше и отиваше да събуди Мей; двете слизаха заедно да приготвят нещо за ядене. Докато вършеха това, другите драма членове на домакинството, Джагър и Пийф, се събуждаха.
Така започваше всеки „ден“: не с подобието на нещо като зора, а точно когато шестимата след сън преминаваха отново в будно състояние. Никога не се изтощаваха през деня, ала когато се качваха обратно в леглата си, кой знае защо, заспиваха дълбоко.
Единственото дневно вълнение преживяха, когато отвориха склада за пръв път. Складът беше малко помещение между кухнята и синята стая. На отдалечената стена беше поставена широка лавица, а от тази лавица зависеше съществуването им. Тук „пристигаха“ всичките им припаси. Вечер заключваха вратата на гола стая, а когато влезеха на сутринта, нужното им — храна, бельо, нова перална машина — ги чакаше на лавицата. Всички приемаха като даденост тази част от съществуването си и никога не си задаваха въпроси за нея.
Тази сутрин Дапъл и Мей бяха приготвили закуската, преди четиримата мъже да слязат. Наложи се дори Дапъл да отиде до долния край на широката стълба и да вика Пийф, докато се появи; така отварянето на склада трябваше да се отложи за след закуската, защото, макар че отварянето съвсем не се бе превърнало в церемония, жените се страхуваха да влизат там сами. То беше едно от ония неща…
— Дано да получа тютюн — каза Харли, когато отключи вратата. — Почти съм го свършил.
Влязоха и огледаха лавицата. Тя беше почти празна.
— Няма храна — забеляза Мей с ръце на препасаната си с престилка талия. — Днес ще бъдем на намалени дажби.
Това не се случваше за пръв път. Веднъж — преди колко време беше? — те почти не държаха сметка за времето — три дни не се бе появила никаква храна и лавицата бе стояла празна. Бяха се примирили спокойно с недоимъка.
— Ще изядем теб, Мей, вместо да умираме от глад — каза Пийф и се засмяха за миг, за да покажат, че разбират шегата, макар че Пийф я бе подхвърлил и предишния път. Пийф беше невзрачен дребен човечец; в една тълпа би се изгубил.
Малките му шеги бяха неговият най-ценен капитал.
На лавицата имаше само два пакета. Единият беше тютюнът на Харли, другият — колода карти. Харли прибра своя пакет със сумтене, а втория показа, като го разопакова и го размаха, за да го видят другите.
— Ще играе ли някой? — попита той.
— Покер — рече Джагър.
— Канаста.
— Руми.
— Ще играем по-късно — каза Калвин. — Така ще убием времето довечера.
Картите щяха да бъдат изпитание за тях; за да играят, щеше да се наложи да седнат заедно около една маса, един срещу друг.
Нищо не беше в състояние да ги раздели, ала като че ли липсваше някаква могъща сила, която да ги сплотява, щом свършеха дребната работа с отварянето на склада. Джагър работеше с прахосмукачката по коридора, покрай предната врата, която не се отваряше, и я качи по стълбата, за да почисти горните площадки; не че мястото беше мръсно, просто чистенето беше нещо, което така или иначе се върши всяка сутрин. Жените седяха с Пийф и обсъждаха разпокъсано как да разпределят дажбите, но след това престанаха да общуват и се разделиха. Калвин и Харли вече бяха излезли на разходка в различни посоки.
Къщата беше построена безразборно. Малкото и на брой прозорци не се отваряха, бяха с нечупливи стъкла и не пропускаха никаква светлина. Навред цареше мрак; когато човек влезеше в някоя стая, се задействуваше осветление от някакъв невидим източник — мракът изчезваше, щом прекрачиш прага. Всички стаи бяха мебелирани, но с чудновати мебели, които нямаха почти нищо общо помежду си, сякаш помещенията нямаха определено предназначение. Такъв вид имат стаи, обзаведени за нецеленасочени същества.
Никаква плановост не се забелязваше нито на първия, нито на втория етаж, нито в дългите пусти тавански помещения. Само доброто ориентиране помагаше стаите и коридорите да не се превръщат в лабиринти.
Читать дальше