Брайън Олдис - Отвън

Харли прекара много време в шляене насам-натам, с ръце в джобовете. По едно време попадна на Дапъл; тя се бе навела грациозно над един скицник и прерисуваше любителски някаква картина, окачена на една от стените — картина на стаята, в която седеше. Размениха си няколко думи, после Харли отмина.

Нещо се спотайваше на ръба на съзнанието му като паяк в ъгъла на мрежата си. Той влезе в стаята, която те наричаха „стаята с пианото“, и в този момент разбра какво го тревожеше. Почти крадешком се озърна, когато мракът се отдръпна, а после погледна голямото пиано. Някои странни неща се появяваха от време на време на лавицата и ги нареждаха из къщата: едно от тях стоеше сега върху пианото.

Беше някакъв модел, тежък и висок около два фута, почти объл, със заострен нос и четири перки с подпори. Харли знаеше какво е това. То беше кораб земя-космос, модел на тромавите товарни машини, които обслужваха същинските космически кораби.

Появата на този предмет в склада ги бе объркала повече от появата на самото пиано. Без да откъсва очи от модела, Харли седна на столчето до пианото, обзет от напрежение, мъчейки се да измъкне нещо от дълбините на съзнанието си… нещо, свързано с космическите кораби.

Каквото и да беше, то не действуваше приятно, но всеки път, когато усетеше, че мислено се е докоснал до него, то се отдръпваше. Така непрекъснато му се изплъзваше. Да би могъл да поговори за това с някого, може би щеше да го измъкне от скривалището му. Неприятно: заплашително и все пак в заплахата се таеше известна надежда.

Да имаше начин да се добере до него, да се срещнат лице в лице, би могъл да направи… нещо определено. А докато не го видеше, не беше в състояние дори да каже какво беше „определеното нещо“, което искаше да направи.

Стъпки зад него. Без да се обръща, Харли ловко вдигна капака на пианото и прокара пръст по клавишите. Едва тогава погледна предпазливо през рамо. Там стоеше Калвин с ръце в джобовете, солиден и приятен на вид.

— Видях светлина тук — каза той небрежно. — Реших мимоходом да се отбия.

— Аз пък рекох да посвиря на пианото — отвърна Харли с усмивка. За това не можеше да се спори дори с близък познат като Калвин поради… поради самото му естество… понеже трябваше да се държат като нормални, спокойни хора. Това поне беше логично и ясно и го караше да изпитва облекчение: да се държи като нормален човек.

Успокоен, той изтръгна от клавиатурата нежна мелодия. Свиреше добре. Всички свиреха добре — Дапъл, Мей, Пийф… щом сглобиха пианото, всички свиреха добре. Естествено ли беше това? Харли стрелна с поглед Калвин. Набитият мъж се бе облегнал на инструмента гърбом към оня объркващ модел и пет пари не даваше за нищо на света. Лицето му не показваше нищо освен изражение на угодническа любезност. Всички те бяха любезни, никога не се караха помежду си.

Шестимата се събраха на оскъден обяд, бъбреха весело на банални теми, а после дойде следобедът и протече по същия начин, както сутринта, както всички други сутрини: спокоен, уютен, безцелен. Само че на Харли сега всичко му се виждаше малко особено; той вече бе намерил подход към проблема. Не особено сигурен подход, но в мъртвия покой на дните им от доста голямо значение.

Мей бе послужила за повод. Когато тя си ядеше желето, Джагър смеешком я упрекна, че взема повече, отколкото й се полага. Дапъл, която винаги защищаваше Мей, каза: „Взе по-малко от теб, Джагър.“

— Не — поправи я Мей, — мисля, че си сипах повече от всички. Взех си толкова много по вътрешна причина.

С тази игра на думи всеки си служеше понякога. Но Харли се хвана за нея и започна да разсъждава. Обикаляше притихналите стаи. Вътрешни, скрити причини… Дали и другите тук чувствуваха безпокойството, което изпитваше той? Имаха ли причина да крият това безпокойство? И още един въпрос:

Къде беше „тук“?

Той рязко прогони това от съзнанието си.

Занимавай се с нещата едно по едно. Опипвай внимателно пътя си към пропастта. Систематизирай това, което знаеш.

Първо: Положението на Земята в студената война с Нитити леко се влошаваше.

Второ: Нититийците притежаваха обезпокоителната способност да придобиват точно външността на своите врагове.

Трето: По този начин те можеха да проникват в човешкото общество.

Четвърто: Земята не можеше да види нититийската цивилизация отвътре.

Отвътре… вълна на клаустрофобия обля Харли, когато осъзна, че основните факти, които знаеше, нямаха нищо общо с малкия свят вътре. Те идваха — сам не знаеше как — отвън, бяха нещо огромно и отвлечено, невиждано досега от никого от тях. Той си представяше мислено една звездна пустота, в която плуваха или се къпеха хора и чудовища, а после бързо заличаваше тази картина. Такива мисли не съвпадаха със спокойното държане на другарите му; щом никога не говореха за отвън, нима изобщо мислеха за това?