Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Градът даваше подслон на 695 000 души. Истинските му размери бяха недостъпни за погледа и дори само шепа хора сред жителите можеха да си представят неговите мащаби. Плодородната почва, климатът и благоприятното разположение бяха причина пристанището да се разрасне и да надмине борлиенската столица Матрасил. Гъстонаселеният лабиринт растеше и водоравно, и отвесно, докато накрая водите на Такиса препречиха пътя му.

Под земята се кръстосваха тесни, покрити с плочи улици, понякога позволяващи да се разминат две каруци. Скуф-Бар тръгна по една от тях, повел хокснито с коша. Раздели се с Флоър-Кроу в покрайнините, недалеч от пазара. Минаващите по улиците се обръщаха и го проследяваха с поглед, бърчеха носове от разнасящата се смрад. Леденият къс в коша се бе стопил напълно.

— Познавате ли анатома? — обърна се Скуф-Бар към един минувач. — Анатома Кара-Бансити?

— Да, живее близо до Двора на правосъдието.

Всевъзможни просяци искаха милостиня пред многобройните църкви — ранени войници, сакати, мъже и жени с ужасяващи петна от рак на кожата. Скуф-Бар не им обръщаше внимание. На всеки ъгъл, във всеки двор пееха пекубии. Мелодичните трели бяха достатъчно разнообразни, за да се ориентират по тях слепците.

Скуф-Бар се провираше из оплетените улици, накрая слезе по няколко широки стъпала, водещи към Двора на правосъдието, и спря пред врата, на която бе закрепена табела с името на Бардол Кара-Бансити. Дръпна звънеца.

Някой махна резето и вратата се отвори. Появи се фагор, облечен в груба конопена роба. Изгледа посетителя с безизразните си червени очи и попита:

— Какво иска ти?

— Търся анатома.

Скуф-Бар привърза хокснито към предназначения за това стълб и влезе. Озова се в малка стая със сводест таван. Втори фагор седеше зад тезгях.

Първият тръгна по коридор, твърде тесен за широките му рамене — отриваше се ту в едната, ту в другата стена. Отмести една завеса и се вмъкна в дневната стая, в чийто ъгъл бе поставен диван. Там анатомът се забавляваше с жена си. Щом чу съобщението на нечовешкия си слуга, прекъсна заниманието си и въздъхна.

— Разкарай се, ей сега ще дойда.

Стана и се облегна на стената, докато си вдигаше панталона под широките поли на блузата. Движенията му бяха бавни и отпуснати.

— Негоднико, не можеш ли поне веднъж да не се разсейваш? Ела да довършим каквото почнахме. Кажи на онези тъпанари да се махнат!

Той поклати глава и увисналите му бузи се залюляха.

— Светът не спира да се върти, хубавице моя. Гледай да си още разгорещена, като се върна. Хората не идват и не си отиват по поръчка.

Спря на прага на приемната, за да огледа новодошлия. Кара-Бансити беше мъж с внушителна външност, по-скоро набит, отколкото висок, с обмислена реч. Черепът му не се отличаваше твърде по форма от фагорските. На дрехата си носеше широк кожен колан, в който бе втъкнат нож. Макар и да приличаше на обикновен касапин, бе си заслужил славата на способен и хитър човек.

А Скуф-Бар с хлътналите си гърди и изпъкнало коремче не беше особено впечатляваща гледка и Кара-Бансити се постара да му внуши това.

— Имам едно тяло за продан, господине. Човешко тяло.

Кара-Бансити безмълвно даде знак на фагорите. Те внесоха тялото и го хвърлиха на тезгяха. По трупа бяха полепнали стърготини и ледени кристалчета.

Анатомът пристъпи напред.

— Вече се е вмирисал. Къде го намери, човече?

— В реката, господине, както си ловях риба.

Тялото беше така раздуто от напиращите газове, че изпъваше дрехите до пръсване. Кара-Бансити го обърна по гръб, измъкна изпод ризата мъртва риба и я хвърли в краката на Скуф-Бар.

— Така наречената риба-полип. За онези сред нас, които ги е грижа за истината, това изобщо не е риба, а морските малки на червея на Утра. Морска твар, а не сладководна. Защо ме лъжеш? Ти ли уби този нещастник? Имаш вид на престъпник. Строежът на черепа ти го показва.

— Е, добре, господине, щом искате — наистина го намерих в морето. Аз съм слуга на горката ни кралица, но не исках да разгласявам това наляво и надясно.

Кара-Бансити го изгледа втренчено.

— Значи служиш на Мирдем-Ингала, кралицата на кралиците, така ли, мошенико? Но тази дама заслужава по-добри слуги и повечко късмет.

Скуф-Бар забеляза закачения в ъгъла евтин портрет на кралицата.

— Аз й служа достатъчно добре. Кажете колко ще ми платите за тялото?

— Бил си път за десет руна, не повече. В тези лоши времена мога да си намеря колкото поискам тела и да си ги режа на воля. Пък и по-свежи от това тук.