Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Скуф-Бар надяна кожени ръкавици и престилка. Махна рогозката от купчина лед, подаде светилника на момчето и вдигна секача. С два удара отдели голям къс от ледения блок.

Помъкна товара с пъхтене, за да покаже на момчето колко е тежък. Бавно изкачи стъпалата и не пропусна да се увери, че малкият е заключил вратата зад себе си. Посрещна го глутница хрътки с чудовищни размери, бродещи из тъмните коридори. Познаха иконома и не излаяха.

С ледения блок на ръце Скуф-Бар излезе през една врата отзад. Ослуша се и чу как момчето пусна резето отвътре. Едва тогава прекоси двора.

Над главата му проблясваха звездите и само понякога случаен виолетов отблясък, предвестник на зората, осветяваше пътя му под дървения свод, водещ към обора. Ноздрите му долавяха миризмата на тор.

Един от ратаите го чакаше разтреперан в мрака. С падането на нощта всички в Гравабагалиниен ставаха неспокойни, защото според мълвата в тези часове войните от избитата армия тръгвали да търсят благоприятните земни октави. Редица кафяви хокснита пристъпваха в тъмнината.

— Готово ли ми е добичето, момче?

— Ъхъ.

Ратаят бе оседлал едно товарно хоксни за пътуването на Скуф-Бар. На гърба на животното бе прикрепен голям и продълговат плетен кош, предназначен за товари, изискващи да бъдат съхранявани в лед. С последно пъшкане икономът пусна ледения къс върху застланите на дъното стърготини.

— Хайде сега, момче, помогни ми да кача тялото и гледай да не ме изцапаш с повръщано.

Изхвърленият от водите на залива труп лежеше проснат в ъгъла на обора, сред локва солена вода. Двамата го вдигнаха с усилие и го отпуснаха върху леда. Малко им олекна, щом закрепиха обвития с кече капак и го овързаха с ремъците.

— Ама че студена гадост! — рече ратаят, докато бършеше ръце в пеша на дрехата си.

— Малцина намират добра дума за някой труп — отбеляза Скуф-Бар и свали ръкавиците и престилката. — За късмет оня анатом в Отасол е от тях.

Изведе натовареното хоксни от обора, и мина край дворцовите стражи, чиито брадясали лица надничаха неспокойно от една колиба близо до крепостния ров. Кралят отдели на отхвърлената кралица само стари и незаслужаващи доверие слуги да я пазят. Скуф-Бар начесто и тревожно се оглеждаше. Дори далечният грохот на прибоя го изнервяше. Когато напусна територията на двореца, той спря, пое си дъх и се обърна назад. Сградата се очертаваше на звездния фон като ажурна грамада и само едно петно светлина прорязваше мрака. Успя да различи женска фигура, застанала на балкона и загледана към вътрешността на сушата. Скуф-Бар кимна, като че отвръщаше на свой ням въпрос, поведе животното на изток и се насочи към крайбрежния път за Отасол.

Когато по-рано през деня кралица Мирдем-Ингала повика иконома си, измъчваха я опасения заради намирането на трупа. Макар да беше вярваща, не й беше чуждо и известно суеверие. Прие случката като предзнаменование за надвиснала смъртна заплаха.

Целуна принцеса Татроман-Адала за лека нощ и се оттегли в покоите си, за да се помоли. Но тази нощ Акханаба не я дари с покой въпреки остроумния план как да използва най-добре трупа.

Страхуваше се от онова, което кралят би могъл да й стори — на нея и на нейната дъщеря. Нямаше с какво да се защити от гнева му и съзнаваше ясно, че докато е жива, нейната популярност е заплаха за него. Имаше един мъж, който би й дал закрилата си — млад генерал. Изпрати му писмо, но той се сражаваше в Западните войни и още не бе пратил отговор.

Сега написа друго писмо и го повери на Скуф-Бар. В отдалечения на стотина мили Отасол скоро трябваше да пристигне със съпруга й и един от посланиците на Свещената пановалска империя. Името му беше Алам Есомбер. Щеше да донесе указа за развода, за да бъде подписан от кралицата. Мисълта за предстоящото събитие я караше да трепери.

Писмото с молба да бъде защитена от съпруга й вече пътуваше към Алам Есомбер. Официален пратеник незабавно щеше да попадне в ръцете на кралските патрули, но дребният човечец с товарно животно щеше да мине незабелязан. Никой, видял трупа, не би се сетил да търси и писмо.

То бе предназначено не за посланика, а направо за Светия Ц’сар, който нямаше основания да питае особено топли чувства към нейния крал и сигурно щеше да вземе под крилото си една изпаднала в беда благочестива кралица.

Стоеше боса на балкона и се взираше в нощта. Смешно беше да възлага толкова надежди на някакво писмо, когато целият свят може би щеше да пламне. Погледът й се насочи към северния хоризонт. Там искреше кометата на Ярап-Ромбри — за някои символ на гибел, за други знак за спасение. Отнякъде се обади нощна птица. Крясъкът отдавна бе заглъхнал, а кралицата още се вслушваше, сякаш наблюдаваше стремителното потъване на нож, паднал в прозрачна вода.