Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Фагорите притежаваха и други умения. Бяха успели да укротят огъня и да го накарат да им служи. Те тръгваха на път с огнищата на раменете си и често можеха да бъдат видени как слизат до брега на риболов с тежките каменни плочи на широките си плещи, от които се издигаха пламъци.

Фагорската раса познаваше бронза. Този метал им служеше за украшение — често в планинските им пещери около димящите огнища можеше да се долови топлият отблясък на бронзов накит. Познаваха грънчарството дотолкова, че да правят заоблени съдове, често доста сложно украсени, оформени като плодовете, с които се хранеха. Грубото им облекло беше изтъкано от тръстика и пълзящи растения. Езикът също беше сред даровете, от които се ползваха. Сталуните и гилотите ходеха заедно на лов, заедно отглеждаха оскъдните си зеленчуци на почистените късове земя. Самците и самките никога не влизаха в пререкания.

Фагорските племена отглеждаха животните като свои домашни любимци. Асокините живееха в тясна близост до господарите си и им служеха като ловни кучета по време на лов. Практическата полза от получовеците беше по-малка — техните хитри номера, кражбите и лудориите им се прощаваха охотно, дори забавляваха немалко стопаните им.

Когато Баталикс се скриеше и последните лъчи се отдръпнеха тихо от студената планета, фагорите потъваха в безличен сън. Заспиваха кротко и безропотно като добитък, където ги завареше унесът. Никакви сънища не ги спохождаха през тихите нощни часове — те просто изключваха съзнанието си за всичко обкръжаващо ги.

Само когато луната Т’Сен-Хър беше пълна, те се чифтосваха или ловуваха, вместо да спят. Това беше техният върховен миг. Тогава убиваха всичко живо, което се изпречваше на пътя им — животно, птица или друг фагор. Нямаше причини да убиват, но те го правеха — така им диктуваше природата.

През деня някои от племената, които живееха на юг, отиваха на лов за фламбреги. Огромният южен континент Хеспагорат, простиращ се до полюса, гъмжеше от тези животни, които наброяваха милиони глави. С тях се движеха цели облаци от мухи и сред тях — жълтата муха. Фагорите избиваха фламбрегите, изколваха ги поотделно или на цели стада — водачите на стадото, самките, дори и бременните, малките им, като се опитваха да застелят цялата земя с труповете им.

Фламбрегите упорито продължаваха да напират на север през равнинния полуостров Пеговин. Фагорите от своя страна никога не се уморяваха да ги избиват. Годините идваха и си отиваха, минаваха векове, а огромните стада все така се хвърляха срещу неуморните копия. Племената на двурогите нямаха своя история — тя се свеждаше до непрестанни убийства.

Чифтосването ставаше при пълнолуние. Година по-късно, отново при пълнолуние, се раждаха малките. Те растяха бавно. Всичко ставаше бавно при фагорите, сякаш биенето на сърцето отнемаше цялото им време, а бавният растеж на дърветата определяше битието на всички живи същества. Когато огромният бял диск на луната се скриеше в мъглите на хоризонта, всичко си оставаше точно такова, каквото беше няколко часа преди това — когато нощното светило изплуваше от същите тези мъгли. Сами сред този величествен покой, фагорите се подчиняваха на неговото темпо — в техните смътни умове нямаше място за понятието време.

Любимците им умираха. Когато някой от тях склопеше очи, хвърляха небрежно тялото му някъде по пътя или пък го оставяха извън лагера за храна на лешоядите. Огромните черни фагори не познаваха смъртта — за тях тя значеше толкова малко, колкото и времето. Когато остарееха, движенията им се забавяха. И въпреки че привидно оставаха в рамките на неясно разграничените си семейства, те ставаха все по-самотни. От година на година уменията им все повече намаляваха. Най-напред изгубваха способността си да говорят, а след време и да се движат.

Тогава племето започваше да проявява грижа към тях. Това не беше загриженост за отделните индивиди. Фагорите отглеждаха малките си, но единствено престарелите се радваха на изключително внимание. Когато грохнеха напълно, съплеменниците им ги отвеждаха на безопасно място, оказваха им всячески уважение и ги извеждаха само при тържествени случаи, например когато тръгваха на поход срещу някое съседно племе.

Престарелите фагори, сякаш някакво въплъщение на бавния ход на времето, преминаваха без осезаема промяна отвъд здрачната граница, отделяща живота от неизвестното. Времето застиваше в утробите им. Те се свиваха, за да се превърнат след много години в дребно кератиново подобие на самите себе си. Но дори и тогава искрицата, която мъждукаше в тях, не изчезваше напълно. С тях се съветваха и съобразяваха. Старците продължаваха да играят важна роля в живота на племето. Едва когато се разпаднеха на съставните си части, можеше да се каже, че са си отишли окончателно. Но за мнозина от тях се грижеха така всеотдайно, че те оцеляваха в продължение на столетия.