Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Пашаратид го изгледа гневно, убеден, че го мамят.

— Погледнете сам — каза Кара-Бансити.

Той посочи към морето, което се плискаше мътно в сутрешния здрач. Няколко мъже спускаха на вода погребална ладия.

И наистина Пашаратид можеше сам да се убеди в чутото. Той заряза войниците и се втурна към брега. Четирима мъже със сведени глави носеха ковчег, в който под покривало от бял муселин лежеше женско тяло. Краищата на покривалото трептяха под напора на усилващия се бриз. Върху тялото беше положен венец от цветя. Старица с космата бенка на бузата ридаеше до самата вода.

Четиримата мъже благоговейно положиха ковчега на палубата на бялата каравела. Разбитите бордове бяха достатъчно добре закърпени, за да отнесат някого в последното му пътешествие. Мъжете оставиха ковчега под мачтата и си тръгнаха.

Управителят на двореца Скуф-Бар, целият в черно, се качи на борда със запален факел в ръка. Поклони се дълбоко пред увитото в саван тяло и поднесе факела към купчината съчки, струпани на палубата.

Пламъците обхванаха кораба. Попътният вятър бавно го понесе навън от залива към открито море. Димът се вееше над водата като дълги разпуснати коси.

Пашаратид захвърли шлема си на пясъка и бясно изкрещя към войниците:

— На колене, дръвници! Паднете ничком и се молете на Неживеещия за душата на тази красива жена! Кралицата е мъртва, о, кралицата на кралиците е мъртва!

Кара-Бансити от време на време се усмихваше, докато яздеше кафявото хоксни на път към Отасол и към жена си. Той имаше ум в главата си и последната му сполучлива уловка го потвърждаваше — домогванията на Пашаратид бяха пресечени. На малкия пръст на лявата му ръка блестеше подаръкът на кралицата — пръстен с морскосин камък.

Кралицата напусна Гравабагалиниен само няколко часа преди пристигането на Пашаратид. С нея тръгнаха генералът, сестра му, принцеса Татро и шепа придружители. Групата потегли на северозапад, през плодородните земи на Борлиен, към Матрасил.

Откъдето и да минеха, при тях идваха селяни — мъже, жени и деца, и благославяха Мирдем-Ингала. И най-големите бедняци тичаха да нахранят свитата й и помагаха с всичко, което можеха.

Сърцето на кралицата преливаше от радост. Но това вече не беше някогашното й сърце — чувствата в него бяха изстинали. Може би след време щеше да приеме Толрам-Кетинет. Времето щеше да покаже. Първо трябваше да намери сина си и да го утеши, после можеше да решава бъдещето си.

Пашаратид остана още дълго на брега. Стада сърни слизаха да търсят храна до самите вълни, но не му обръщаха никакво внимание.

Погребалният кораб бавно се насочваше към открито море и отнасяше тялото на една слугиня, загинала от раните си след избухването на изсипано буре с барут. Над него се издигаха пламъци, а димът се стелеше над водата и се стапяше във вълните. До слуха на Пашаратид достигаше скърцането на дъските.

Зарида и разкъса туниката, си. Мислеше за всичко, на което не беше съдено да се сбъдне. Падна на колене в пясъка и се помоли горещо смъртта да споходи и него.

Известно време морските животни кръжаха около разнебитения кораб, после изчезнаха. Те напуснаха крайбрежните води и се насочиха към ширналата се бездна. На организирани ята морските обитатели отплуваха нататък, където още нито един човек не беше достигнал, за да се слеят с развълнуваната водна пустиня на Хеликония.

Годините минаваха. Хората от онова неукротимо поколение си отидоха един по един… Дълго след като кралицата отплува навеки в небитието, това, което остана безсмъртно след нея, измина неизмеримата космическа бездна и беше прието на Земята. Там тези черти, това лице оживяха отново. Нейните страдания, радости, слабости и достойнства — всичко пак беше живо за хората от Земята.

На самата Хеликония споменът за кралицата скоро потъна в забвение, както вълните потъват в пясъците на брега.

Отгоре сияеше Т’Сен-Хър. Лунната светлина беше синкава. Дори и през деня, когато лъчите на Баталикс пронизваха студените мъгли, светлината на деня беше синкава.

Всичко наоколо беше от полза за фагорската раса. Температурите бяха ниски. Фагорите бяха вдигнали високо глави и не виждаха необходимост да бързат. Те обитаваха тропическите планини и гори на полуостров Пеговин в Хеспагорат и живееха в мир помежду си.

Малките им бавно узряваха, а козината им с времето ставаше гъста и черна. Под това безформено руно се криеше огромна сила. Грубите копия, които използваха, можеха да убиват на стотина метра разстояние. Това оръжие беше смъртоносно за представителите на другите племена, дръзнали да нарушат териториите им.