Този безпросветен начин на живот продължи дълго. Лятото и зимата не се отразяваха особено на ивицата земя, простираща се почти до екватора. Някъде другаде през зимата моретата може би замръзваха, но на полуострова, в планините и обраслите с гори равнини летаргичният рай се запазваше неизменен в продължение на много, много луни и на много епохи.
Фагорската раса трудно свикваше с промените. Непознатата звезда — нечаканата и с нищо несравнима гостенка, дълго време беше блестяща искрица в небето, преди племената да я забележат и да я приемат като част от живота си.
Появата на първите фагори с бяла козина беше посрещната с безразличие. Повечето от тях доживяха до полова зрялост и дадоха бяло потомство. Едва тогава племето ги отритна. Изгнаниците живееха край унилите брегове на морето Коуас и се хранеха с игуани. Техните питомни любимци получовеците яздеха на гърбовете им и от време на време хвърляха изсушени водорасли в преносимите огнища.
На здрачаване фагорите заедно с техните любимци можеха да бъдат видени в тъжна колона край брега, поели безнадеждно на изток, а пламъците и димът се виеха над широките им рамене. Годините минаваха и белите фагори ставаха все по-многобройни, а масовото преселение на изток се превръщаше в нещо обичайно. Те оставяха по пътя си каменни колони, може би с надеждата един ден по тях да открият пътя към дома, ала никога не се завръщаха.
Вместо това ярката звезда в небето простираше пипалата си над планетата и ставаше все по-силна, затъмняваше всички други звезди наоколо, докато накрая започна, също като Т’Сен-Хър, да хвърля сянка през нощта. Тогава фагорите дълго се съветваха със старците в покой и й дадоха името Фрейър, което означаваше „страх“.
Със смяната на поколенията не се наблюдаваше видима разлика в размерите на страшната звезда. Но все пак те нарастваха. И от поколение на поколение мутиралите бели фагори ставаха все повече и повече по бреговата ивица на Хеспагорат. В западната част на полуостров Пеговин ги спираха мрачните блата на земите, наречени по-късно Димариам. На изток те постепенно заселиха високопланинските земи на Троса, за да достигнат до провлака Кадмер, три хиляди километра по-нататък. Всичко това се правеше с типичната за фагорите мудна решителност.
Оттатък провлака, простиращ се през Рададо, те навлязоха в земи, където климатът повече напомняше този на Пеговин. Някои се установиха там, други, пристигнали по-късно, се запътиха да си дирят прехраната по-надалече. Навсякъде, където минеха, те издигаха своите каменни колони, за да отбележат здравословните въздушни октави, водещи обратно към изконния им дом.
Времето на катастрофата наближаваше. Стареещата звезда Баталикс заедно с пръстена си от планети беше хваната в капана на страховития пришълец — млад, неукротим, изпълващ пространството около себе си с радиация. Звездата на страха имаше и един по-блед спътник. В космическото безумие, което последва, докато се установят новите орбити, този блед спътник се изгуби. Той се понесе нанякъде в неизвестна посока и отвлече със себе си една от планетите на Баталикс и луната на Хеликония, Т’Сен-Хър. Самият Баталикс попадна във властта на страховитата звезда. Такава беше Катастрофата, която никога нямаше да избледнее напълно в мозъците на фагорската раса.
В последвалата бъркотия, връхлетяла планетата, древният провлак беше разрушен от бурните ветрове и приливите. Връзката между Хеспагорат и Кампанлат беше прекъсната.
През това време на промени се промениха и получовеците. Те бяха по-дребни от стопаните си, но ги превъзхождаха по ловкост и съобразителност. Изселването от Пеговин беше променило и позицията им спрямо фагорите — сега вече ги третираха не просто като домашни любимци, които да запълват свободното време. Задачата им беше да търсят храна за племето.
Революционната промяна настъпи случайно.
Група получовеци търсеха храна на брега на Рададо, когато настъпващият прилив им отряза обратния път. Временно те останаха на нещо като необитаем остров, чийто залив им предлагаше в изобилие маслена риба — една от демонстрациите на променящата се екология. Рибите се плодяха в огромни количества, а получовеците през това време пируваха.
По-късно, когато се отърваха от опекуните си, те се изправиха на крака и поеха на северозапад към полупустинните земи, които нарекоха Понпт. Тук беше положена основата на десетте племена, или Оле-онейците. С времето техният език, силно изопачен вариант на фагорския, който по-късно стана известен като олонецки, се разпространи из целия Кампанлат. Това, разбира се, стана след много столетия, през които пустинята бавно се превръщаше в годна за живеене земя.
Читать дальше