Брайън Олдис - Хеликония. Лято

— Този наш свят някога е имал луна, сребърна луна, която е изгубил вследствие на някаква бъркотия в небесата. Тя е отлетяла, още не знаем как. Луната се е наричала Т’Сен-Хър, а това е фагорско име.

Той погледна в бележките си, посъветва се набързо с Оди, докато през това време слушателите му се размърдаха неспокойно. Сартори-Ирвраш премина към заключението. Гласът му беше рязък.

— Защо тази луна има само фагорско име? Защо няма нито едно писмено свидетелство за това изчезнало тяло в човешката история? Отговорът ни отвежда в лабиринтите на древността. Когато се огледах наоколо, аз открих тази липсваща луна. Не в небето, а в ежедневната ни реч. Как се дели нашият календар? Шест седмици в десетата, десет десети в годината… Ние никога не се замисляме върху това. Никога не си задаваме въпроса, защо десетата се нарича десета. Така се нарича — и толкоз.

Но истината не се изчерпва с това. Думата „десета“ ни напомня за времето, когато Сребърното око е било отворено и луната — пълна. Това е така, защото човечеството е възприело фагорската дума „тенхър“, означаваща „десета“. „Десета“, „тенхър“ и „Т’Сен-Хър“ е едно и също.

Ропотът откъм публиката се усили. Сайрен Стунд изглеждаше видимо притеснен. Ала Сартори-Ирвраш вдигна книгата на Татро и призова към тишина. Той беше толкова погълнат от собствената си лекция, че не забелязваше капана, отворил се пред него.

— Чуйте изводите ми докрай, приятели. Тук сред вас е застанал Джандол-Анганол. Той също трябва да чуе истината — той, който толкова дълго насърчава тази пагубна за нас животинска раса да се размножава в земите му!

В този миг обаче никой не се интересуваше от Джандол-Анганол. Сърдитите погледи на присъстващите бяха насочени към самия Сартори-Ирвраш.

— Изводът е ясен, той сам се натрапва. Фагорската раса, на която човечеството дължи много от бедите си през изминалите векове, не е раса от нашественици, каквито са дриатите. Не! Тя е древна раса. Някога тя е населявала Хеликония така, както сега фламбрегите населяват полярните райони. Фагорите не са се появили през последната Голяма зима. Тази легенда се гради на невежество. Истинската история, вълшебната приказка казва истината. Фагорите са съществували дълго преди човечеството! Те са били тук, на Хеликония, още преди да се появи Фрейър, може би дълго преди това. Човечеството се появило по-късно. Човечеството е зависело от фагорите. Човечеството се е учило да говори от фагорите и все още използва фагорски думи. Желанието се назовава с фагорската дума „кхмир“, означаваща „разгонване“. Самото име Хеликония е от фагорски произход.

Джандол-Анганол най-сетне доби отново дар-слово. Речта на Сартори-Ирвраш беше такъв удар по религиозните му чувства, че той през цялото време стоеше като омагьосан, с отворена уста, и приличаше повече на риба, отколкото на орел.

— Лъжа! Ерес, богохулство! — извика кралят. Викът му беше подет от други гласове.

Сайрен Стунд беше заповядал на стражите да следят Джандол-Анганол да не се намесва. Няколко яки мъже тръгнаха към него, но бяха посрещнати от неговите капитани с извадени мечове. Завърза се бой.

Сартори-Ирвраш повиши глас:

— Не, просто на вас ви се струва, че истината накърнява достойнството ви. Фагорите предшестват човечеството. Фагорите са били господстващата раса в нашия свят и може би са гледали на предците ни като на животни, докато не сме въстанали против тях.

— Нека да го изслушаме! Кой се осмелява да твърди, че човекът не е прав? — извика пронизително кралица Баткаарнет-тя. Съпругът й я зашлеви през устата.

Ропотът откъм публиката нарастваше. Хората с викове скачаха на крака или коленичеха да се молят. Към мястото на действието се втурнаха нови стражи, докато някои от придворните дами се опитваха да избягат. Около Джандол-Анганол се водеше бой. Към Сартори-Ирвраш полетя първият камък. Размахал юмрук, той продължаваше да говори.

Сред тази изискана тълпа, изпаднала в ярост, имаше поне един безстрастен наблюдател — посланикът Алам Есомбер. Човешката драма, която се разиграваше около него, не го развълнува. Неспособен да изпитва силни чувства, той съзираше в случилото се само нов повод за развлечение.

Далечните зрители на Земята, отвъд бездната от пространство и време, наблюдаваха сцената на моравата пред двореца на Сайрен Стунд с повече вълнение. Те знаеха, че Сартори-Ирвраш казва истината, независимо че грешеше в някои подробности. Знаеха и това, че хората невинаги поставят истината над всичко, каквото и да твърдеше той. За истината трябваше непрестанно да се воюва, защото най-лесно беше тя да се потули. Истината можеше да отлети като Сребърното око и никога повече да не се появи на бял свят.