Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Учените можеха да правят догадки, да градят остроумни хипотези, но не можеха да прозрат в бъдещето — така, както Джандол-Анганол не беше в състояние да предвиди това, което щеше да се случи същия този следобед.

От смъртта на голямата си дъщеря Сайрен Стунд не се беше радвал на толкова добро настроение. Следобеда преди очакваното събитие, което окончателно щеше да смаже самочувствието на Джандол-Анганол, кралят си похапваше лек дорзински специалитет. Току-що беше свикал най-близките си съветници, за да изтъкне пред тях колко мъдър владетел имат.

— Разбира се, намерението ми не беше да обеся крал Джандол-Анганол — добродушно ги осведоми той. — Заплахата от екзекуция трябваше просто да го унижи, да го покаже като обикновен човек, гол и беззащитен, както се изрази онзи негов син, който повече прилича на получовек. Той си въобразява, че може да прави всичко, което му харесва, а не е така.

След тази кратка реч се изправи първият министър и се впусна в благодарности към Негово величество.

— Ние високо оценяваме факта, че Ваше величество успя да постави на мястото му един монарх, който покровителства фагорите и се отнася с тях, сякаш са едва ли не човешки същества. Ние в Олдорандо не се съмняваме и не бива да се съмняваме, че те са просто животни и нищо повече. Фагорите притежават всички белези на животински вид. Те говорят, но същото правят прийтите и папагалите. За разлика от папагалите обаче те винаги са били враждебно настроени към хората. Ние не знаем откъде са дошли. Изглежда са се появили през късния ледников период. Ние обаче знаем — нещо, което крал Джандол-Анганол още не е разбрал, — че тези страшни пришълци трябва да бъдат поголовно унищожени, като най-напред бъдат изхвърлени от обществото на хората, а след това — изтрити от лицето на земята. Още ни измъчва унижението, на което бяхме подложени, когато тези скотове се настаниха в нашия парк. Ни най-малко не се съмняваме, че след очакваното този следобед събитие ще имаме възможността още веднъж да изразим благодарността си към крал Сайрен Стунд, че ни е избавил както от тази банда зверове, така и от нейния главатар.

Речта на министъра беше посрещната с ръкопляскания. Ръкопляскаше и самият Сайрен Стунд. Всяка една дума беше отглас на собствените му разсъждения.

Сайрен Стунд нямаше нищо против да го ласкаят, но в никакъв случай не беше глупак. Съюзът с Борлиен още му беше нужен, но трябваше да бъде сигурен, че той ще играе водещата роля в него. Освен това се надяваше, че следобедното развлечение ще направи впечатление на онези, с които вече бе сключил доста неудобен за себе си съюз — пановалците. По този начин той възнамеряваше да оспори монопола на Ц’саря върху военните и религиозните въпроси, осигурявайки солидна философска обосновка на преследванията срещу расата на фагорите, които се вихреха в Пановал. След като поговори със Сартори-Ирвраш, той прецени, че ученият е точно човекът, способен да предложи такава философия.

Сайрен Стунд сключи сделка със Сартори-Ирвраш. Ученият трябваше да вложи цялото си красноречие и убедителност в следобедната реч и да унищожи напълно авторитета на Джандол-Анганол, в замяна на което кралят успя да издейства от посолството на Сиборнал освобождаването на Оди Джесератабхар, независимо от протестите на посланика. Той обеща на Сартори-Ирвраш и Оди убежище в собствения си двор, където можеха да живеят и работят на спокойствие. Сделката беше посрещната с възторг и от двете страни.

Сутрешната жега омаломощи напълно голяма част от придворните. До двореца достигаха вести за стотици смъртни случаи в града вследствие на сърдечен удар. Ето защо следобедното забавление се организираше в кралските градини. Водни струи шумоляха в листата на дърветата и пръскаха прохлада, а от клоните се спускаха воали, които пазеха приятна сянка.

Когато различните придворни и църковни сановници се събраха, пристигна и Сайрен Стунд. Кралицата се облягаше на ръката му, а отзад ги следваше дъщеря им. С присвити очи кралят се огледа за Джандол-Анганол. Милуа Тал го зърна първа и забърза през поляната към него. Той стоеше под едно дърво заедно със своя оръжейник и двама от капитаните си.

— Тоя тип не е от страхливите, не може да му се отрече — промърмори Сайрен Стунд.

Той бе пратил на Джандол-Анганол витиевато писмо, изпълнено с извинения по повод несправедливото му задържане, въпреки че нещата бяха съвсем очевидни и извиненията само ги влошаваха още повече. Сайрен Стунд обаче не знаеше, че Баткаарнет-тя също му е изпратила писмо, доста по-простичко, в което изразяваше болката си по повод злополучния инцидент и наричаше съпруга си „палач на любовта“.