Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Тези думи бяха произнесени твърдо от Джандол-Анганол.

— Присъдата е окончателна. Съдът прекратява делото.

Шумът от стъпките не успя да заглуши гласа на Сайрен Стунд:

— Не забравяйте, сега ще отидем да се освежим, но този следобед ни очаква още едно зрелище. Ще видим какво има да ни каже Сартори-Ирвраш, бившият канцлер на Джандол-Анганол.

Разигралата се в съда драма и унижението на Джандол-Анганол бяха наблюдавани от далеч по-многобройна публика, отколкото кралят би могъл да си представи.

Обитателите на „Авернус“ обаче не бяха изцяло погълнати от представлението, в което Джандол-Анганол играеше видна роля. Някои от учените на станцията следяха развоя на събитията по цялата планета, в малко от които кралят участваше, при това по чиста случайност. Така например група образовани дами от фамилията Тан изучаваше възобновяването на някои отдавнашни вражди. Учените наблюдаваха развоя на междуособиците в течение на няколко поколения, проучваха причините за караниците, разрастването им и в крайна сметка помирението между враждуващите страни. В един от случаите ставаше дума за малко селце в северната част на Борлиен, през което кралят бе минал на път за Олдорандо. Враждата там беше започнала със спора дали прасетата на двама съседи трябва да пият вода от един и същ извор. Той отдавна бе пресъхнал, нямаше ги и прасетата, но двете села, които сега бяха разположени на това място, продължаваха да робуват на старата омраза и смятаха убийството на съседите си за не по-сериозно от клането на прасета. Минавайки само през едното село, крал Джандол-Анганол още повече изостри враждата. Последвалото същата вечер сбиване имаше за резултат един счупен пръст.

Учените дами от фамилията Тан все още не знаеха нищо за случилото се. Всичките им записи автоматично се трупаха и чакаха реда си, докато в настоящия момент те се занимаваха с проучването на епизоди, случили се две столетия преди това. Вниманието им беше погълнато от видеозаписа на едно недостойно зрелище — възрастен човек, нападнат от озверяла тълпа мъже от съседното село. След тази прискърбна случка някой бе съчинил прекрасна погребална песен, която и сега продължаваше да се пее при особено тържествени поводи. За учените дами от клана Тан подобни случки бяха не по-малко важни от съда над краля и далеч по-съществени от цялата гениална простота на неорганичния живот.

Други групи се занимаваха с още по-езотерични проблеми. Особено внимателно се изследваха причините за упадъка на фагорите. Метаморфозите, през които премина расата им, непостижими за хеликонийците, отдавна вече не бяха загадка на „Авернус“. Фагорите имаха свои шаблони на поведение, от които трудно можеха да бъдат отклонени, но се оказа, че са по-сложни, отколкото се предполагаше. Имаше един вид „опитомени“ фагори, които приемаха господството на човека със същата готовност, с която преди това се подчиняваха на своя кзан. Имаше обаче и такива, които скрити от погледа на хората, си запазваха независимостта и оцеляваха през сезоните също като своите предци, оставайки си свободни същества като някога, незасегнати от човешкия род.

Историята на Олдорандо като цяло също си имаше своите изследователи — онези, които се интересуваха най-вече от самия процес на развитие. Те проследяваха нишките на отделните човешки съдби само дотолкова, доколкото бяха част от процеса.

Когато погледът на „Авернус“ за пръв път се обърна към Олдорандо — или Ембрудок, както тогава се наричаше, той не представляваше нищо повече от една осеяна с горещи извори територия, където се сливаха две реки. Край изворите, в центъра на безкрайната ледена пустиня, се издигаха няколко ниски кули. Дори тогава, в началото на изследванията, беше ясно, че тази територия има стратегическо разположение и големи потенциални възможности за развитие, когато климатът ще се подобри.

Сега Олдорандо беше по-обширен и гъсто населен, отколкото някой от шестте фамилии учени си спомняше. Като всеки жив организъм при по-благоприятни условия той се разрастваше, а когато условията се влошаха, се свиваше.

Ала за онези, които бяха на „Авернус“, историята едва сега започваше. Те съхраняваха записите си и изпращаха постоянен поток от информация към Земята. Очакваше се най-новата информация да стигне там през 7877 година. Бъркотията в биосферата на Хеликония и реакцията на планетата спрямо промените през Голямата година можеха да бъдат разбрани едва след като се проучеха поне два пълни цикъла.