Брайън Олдис - Хеликония. Зима

И „Авернус“ устояваше на времето. Зад гладките пластмасови стени се криеше нещо подобно на външен скелет. Всъщност по-подходящо би било сравнението с нервна система, разбира се, несравнимо по-сложна от тази на отделния човек. Тя съдържаше неорганични подобия на мозък, бъбреци, бели дробове, черва. До голяма степен беше независима от съществата, които обслужваше. Решаваше всички проблеми, свързани с прегряването, преохлаждането, кондензацията, микроклимата, отпадъците, осветлението, комуникациите, холографските илюзии и още стотици фактори, които според замисъла на създателите на станцията трябваше да направят поносим живота на хората вътре. Също като механизмите и спътниците тази нервна система се оказа особено устойчива.

Но представителите на човешката раса в станцията се бяха уморили. Всеки член на осемте големи рода (по-късно намалели до шест и вече сведени до два) бе отдаден, каквато и специалност да имаше, на една-единствена цел — да излъчи колкото се може повече информация за планетата Хеликония към безкрайно далечната Земя.

Целта беше твърде чужда и абстрактна, твърде откъсната от всекидневието.

Постепенно родовете ставаха жертва на притъпяване на сетивата, започваха да губят допир с действителността. За тях живата планета Земя отдавна не съществуваше. Остана им само Задължението към Земята — бреме за съзнанието, спънка за духа.

Дори планетата пред очите им, величествената и бавно променяща се Хеликония, сияеща в светлината на двете си слънца, вече се превръщаше в абстракция. Защото не можеха да слязат на повърхността й. Това би означавало сигурна смърт за всеки смелчага. Жителите на Хеликония, които те изучаваха толкова подробно, наглед по нищо не се отличаваха от хората, само че бяха защитени от външна намеса чрез сложното взаимодействие на вирус, устойчив на времето не по-малко от механизмите на „Авернус“. Хеликонийският вирус беше смъртоносен за авернианците през всички сезони на Голямата година. Неколцина мъже и жени от станцията бяха слизали на планетата. Преживяваха по няколко удивително нови за тях седмици. После умираха.

В „Авернус“ отдавна властваше бездушно примирение.

С бавното отминаване на есенните векове, когато Хеликония и другите планети на Баталикс все повече се отдалечаваха от Фрейър — от 236 астрономически единици по време на периастрона до ужасяващите 710 при апастрона — младежите в наблюдателната станция най-сетне се поддадоха на отчаянието, въстанаха срещу управниците си и завзеха властта. Имаше ли значение, че възрастните също бяха роби на съдбата си? Ерата на строгото въздържание свърши. Старците бяха избити, а с тях си отиде и примирението. Дойде времето на удоволствията без задръжки. Земята бе обърнала гръб на „Авернус“. Е, добре тогава, „Авернус“ също щеше да обърне гръб на Земята.

Отначало бунтовниците се задоволяваха със сляпото следване на страстите си. Достатъчно им беше, че разчупиха стерилните окови на дълга. Но… и в това „но“ може би се крие ключът към съдбата на човечеството, хедонизмът скоро престана да ги задоволява. Неудържимият разврат беше задънена улица също като въздържанието.

Жестоки извращения се зараждаха в омачканите постели на „Авернус“. Изтезания с нож, бой с камшик, канибализъм, педерастия, педофилия, публично изкормване, издевателства над невръстни деца и безпомощни старци — всичко това стана привично и желано. Масовите оргии, осакатяванията и убийствата бяха всекидневие. Сексуалното желание отслабваше, интелектът чезнеше.

Затова пък процъфтяваше всичко извратено и низко. От лабораториите се искаше да създават все по-уродливи мутанти. Джуджетата с грамадни полови органи бяха заместени от самите полови органи, надарени със самостоятелен живот. Тези сексуални символи можеха да се движат. Великанските подигравки с размножението се надигаха, набъбваха и влизаха една в друга пред очите на публиката или разкъсваха попадналите на пътя им хора. Ставаха все по-сложни и трудно узнаваеми. Виреха се и спадаха, засмукваха се и изпускаха слуз, размножаваха се помежду си. Бяха неуморно дейни, цветовете им ставаха по-ярки или избледняваха според възбудата или изтощението им. В по-късните етапи на еволюцията им размерите на самоходните гениталии станаха огромни. Някои се блъскаха страшно в стените на резервоарите, където бяха затворени.

Няколко поколения авернианци обожествяваха тези странни форми почти като боговете, които бяха прогонени в незапомнени времена от станцията. Но поредното разви яростна непоносимост към тях.