Брайън Олдис - Хеликония. Зима

След това словоизлияние настъпи тишина. Минута по-късно Шокерандит изрече студено:

— Аз изобщо не бих се доверил на Аспераманка. Той също беше готов да прати подчинените си на сигурна смърт.

— „Мъдростта на безумието се скоро предава, когато душата само мъки познава“ — изрецитира Фашналгид и добави: — Значи имаме една армия, носеща заразата със себе си. Олигархията ще се отърве с удоволствие от нея, щом вече няма опасност от страна на Кампанлат. Пък и за Ашкитош ще е добре, ако брибарският отряд изчезне от лицето на земята…

Нямаше какво повече да каже. Обърна им гръб и отново надигна манерката за голяма глътка. Баталикс се спускаше към видимата тясна ивица от далечното море, по небето се трупаха облаци.

— Е, какво предлагате да направим, ако не искаме да попаднем между двете армии? — дръзко попита Торес Лал.

Фашналгид махна на запад.

— Госпожо, оттатък блатата чака един приятел с лодка. Натам съм се запътил. Можете да дойдете с мен, стига да пожелаете. Ако ми вярвате, ще дойдете.

Той се поизправи върху седлото, оправи яката под брадичката си, приглади мустаци и кимна за сбогом. Срита йелка си да тръгва. Животното закрачи с наведена глава по каменистата равнина към трепкащите отблясъци на водните простори.

Лутерин Шокерандит подвикна след отдалечаващия се мъж:

— И къде ще ви отведе тази ваша лодка?

Вятърът, рошещ полегналите храсти, почти погълна отговора.

— На кораб, който ще отплава към Шивенинк.

Йелкът, понесъл кльощавия мъж, се спускаше към блатата, чийто лабиринт обрамчваше морето. Птички пърхаха с крилца, за да отбягнат копитата, гущери се завираха в дупки, за да не бъдат смазани. В шибаните от дъжда локви подскачаха незнайни твари. Всичко, което можеше да се движи, бягаше от човека.

Капитан Харбин Фашналгид беше твърде потиснат, за да се запита защо човекът е толкова самотен сред гъмжилото от други живи същества. Но този въпрос (или по-точно — неспособността да се намери верният отговор) бе довел до създаването на един свят, който кръжеше в орбита над полюсите на планетата.

Това беше изкуствен свят. Наричаше се Земна наблюдателна станция „Авернус“. Обикаляше на 1500 километра над повърхността на Хеликония и се виждаше отдолу като ярка звезда, преминаваща бързо по небосвода. Обитателите на планетата й дадоха името Кайдо.

В станцията два големи рода надзираваха автоматичното съхранение на информацията, която постъпваше от Хеликония. Освен това се грижеха тази информация, в цялото й богатство и объркващи подробности, да бъде препредадена към планетата Земя, отдалечена на хиляда светлинни години. Именно такова беше предназначението на Земната наблюдателна станция. За да осъществяват тази цел, раждаха се човешки същества, населяващи „Авернус“. Само след няколко години станцията щеше да навърши четири хилядолетия от създаването си.

„Авернус“ беше възможно най-технологично напредничавото въплъщение на провала на породилата го култура да си отговори на въпроса защо човечеството е толкова откъснато от жизнената си среда. Станцията беше върховото постижение на епохата, през която човекът се опитваше да покори космоса и да го пороби, оставайки си в същото време роб.

Това беше и причината „Авернус“ да загива постепенно.

През дългите векове на съществуването си станцията бе преживяла множество кризи. Не технологията се проваляше, напротив — огромното туловище с диаметър един километър бе замислено като самоподдържаща се цялост. Малки обслужващи механизми щъкаха като паразити по повърхността му и подменяха защитното покритие и уредите, когато се налагаше. Механизмите се движеха бързо и общуваха помежду си на език, разбираем само за контролиращия ги компютър. Дори след четиридесет века продължаваха да служат. Те се оказаха неунищожими.

Стотици допълнителни спътници придружаваха „Авернус“ през пространството или се пръскаха във всички посоки като искри от огън. Орбитите им се събираха или пресичаха. Някои бяха не по-големи от човешко око, други имаха сложни форми и устройство. Изпълняваха автоматично задачата си — събирането на информация. Сякаш, образно казано, несъществуващите им гърла бяха винаги пресъхнали от жаждата за нови и нови данни. Когато някой от тях покажеше признаци на повреда или парчетата му се разпръсваха под удара на незнайна частица космически боклук, от люковете на „Авернус“ почти незабавно излиташе друг и заемаше мястото му. Подобно на обслужващите механизми, спътниците се оказаха напълно годни за предназначението си.