Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Избухна война между поколенията. Станцията се превърна в бойно поле. Мутиралите органи се изтръгнаха на свобода. Повечето бяха унищожени.

Битките продължаваха години наред. Мнозина загинаха. Рухна структурата на родовете, съхранила се хилядолетия наред, повтаряща запазили се още по-дълго отношения на Земята. Враждуващите страни се наричаха Тан и Пин, но тези названия вече нямаха почти нищо общо с някогашното значение.

„Авернус“, средоточие на технологията, храм на съзидателното и любознателното в човешкия ум, бе сведен до една разпадаща се арена, където диваци изскачаха от засада, за да разбият нечий череп.

Система от изкуствени диги покриваше мочурищата между Кориантура и Чалс като мрежа от вени. Тук-там насипите се пресичаха. Понякога на кръстовищата се издигаха грубо стъкмени порти, за да попречат на добитъка да броди. Върху дигите бяха утъпкани пътеки от нозете на хора и животни. Склоновете бяха покрити от изобилна ярка трева, сливаща се надолу с тръстиките, почти скрили чернеещата вода. Вечно подгизналата пръст жвакаше под ботушите на редките пътници. Тежкоподвижните домашни животни крачеха по нея бавно и предпазливо.

Лутерин Шокерандит и пленничката бяха единствените човешки същества, които се виждаха на километри околовръст. Случваше се да подплашат големи птичи ята, които се издигаха с писък и се понасяха ниско над водата, после изведнъж гъстият им облак дружно се спускаше върху земята.

Лейтенантът приближаваше морето, а разстоянието между него и следващата го жена се увеличаваше. Водата на малките поточета вече беше солена. Бълбукането им беше приятно допълнение към глухо отекващите стъпки на йелка.

Шокерандит спря и почака Торес Лал да го настигне. Мислеше да й се развика, но нещо го възпря.

Беше сигурен, че този чудат капитан Фашналгид го е излъгал за участта, подготвена за Аспераманка при завръщането му към Кориантура. Повярваше ли на Фашналгид, значеше да допусне съмнение в почтеността на цялата система, според чиито правила живееше. И все пак долови в думите на непознатия някаква искреност, която го накара да бъде по-предпазлив. Беше длъжен да занесе посланието от Аспераманка в Кориантура, в тамошния щаб на армията. Освен това трябваше да избегне възможни засади. Стори му се най-благоразумно да постъпи така, сякаш е повярвал на Фашналгид, и да се махне от Чалс с лодката.

Светлината във въздуха над блатата се менеше лъжовно. Фигурата на капитана се загуби някъде напред. Шокерандит се придвижваше по-бавно, отколкото му се искаше. Макар че неговият йелк следваше пътеката върху дигата, всяка негова стъпка беше мудна сред околната кал.

— Не изоставай! — викна той на Торес Лал.

Собственият му глас проехтя в главата му. Смуши с пета йелка да върви по-бързо.

Кафеникавият дъжд допреди малко заплашваше да се превърне в обичайния ускутски порой. Но струите се преместиха на юг и над блатата просветна. На някои тези земи биха се сторили безполезна пустош. Въпреки това дори и тук продължаваха процеси, жизненоважни за онези видове, които се бореха за надмощие на Хеликония — хората и фагорите.

В приливните води, запълващи протоците между дигите, процъфтяваха и се размножаваха морски водорасли. Те събираха йода от водата в тесните си ръждивокафяви ивици, след това насищаха въздуха с него под формата на йодни съединения, а въздушните течения го разнасяха навсякъде по света.

Двурогите и човеците не можеха да оцелеят без този йод. Щитовидните им жлези го извличаха, за да регулират обмяната на веществата чрез съдържащи йод хормони.

През този сезон на Голямата година, след критичния период на Седемте затъмнения, някои от тези хормони правеха хората по-податливи към попълзновенията на хеликонийския вирус.

Сякаш уловени в лабиринт, мислите му се въртяха отново и отново в обичайния кръг. Пак си припомняше толкова възхваляваните си подвизи при Истуриача, но вече без гордост. Неговите другари му се възхищаваха за храбростта. Всеки изстрелян от него куршум, всеки удар на сабята му, разсякъл вражеско тяло, вече имаха привкуса на легенда. Но сега той се ужасяваше от стореното, а също и от въодушевлението си в онези мигове.

Както и от постъпките си с жената. По пътя насам я обладаваше. Тя не се съпротивляваше и го остави да прави с нея каквото пожелае. Той още се наслаждаваше на усещането и на властта си. Но обзет от угризения, сега се сещаше за бъдещата си съпруга Инсил Есикананзи, чакаща го в Харнабхар. Какво ли би си помислила за него, ако го види да пъхти върху тази жена от Дивашкия континент?