Плитката вода бълбукаше по калта. Тревата и тръстиките шумяха като призраци. Вълнички се плискаха по бордовете на лодката. Нямаше и следа от хора.
Торес Лал слезе от йелка и свали Шокерандит на брега. Пристъпи предпазливо по скърцащите дъски на кейчето.
— А, хванах ли те! Не мърдай!
Тя писна тихичко, когато мъжкият крясък отекна под краката й. Човекът изскочи изпод дъските и насочи оръжие към главата й.
Надуши спиртните пари в дъха му, забеляза пищните мустаци и с облекчение позна капитан Фашналгид. Той също изръмжа, щом я огледа, без да изразява нито удоволствие, нито неприязън. Звукът по-скоро беше признание, че животът е пълен с досадни случки и човек трябва да реагира някак на всяка.
— Защо тръгнахте след мен? Да не водите и Гардетерак насам?
— Шокерандит е болен. Ще ми помогнете ли?
Той се обърна и подвикна към лодката:
— Бези, излез, няма страшно.
Бези Безамитикал, цялата увита в кожи заради студа, отметна брезентовото покривало и дойде при тях. Бе изслушала почти с безразличие капитана, изпаднал в поредния пристъп на празно красноречие. Обясни й замисъла си да спасят Аспераманка от жестокостта на Олигарха (както той предпочете да се изрази). Щял да пресрещне архиепископ-командира и да го доведе на брега, където Бези трябвало да ги чака с лодката, осигурена им от Идап Мън Одим. Не бивало в никакъв случай да се провалят. Ставало дума за живота и честта му.
Когато младата жена му обясни плана на Фашналгид, Одим се зарадва. Щом капитанът се замесеше в тази незаконна история, щеше да зависи от милостта на търговеца. Затова се постара да му намери малка лодка с опитен кормчия и нареди на Бези да прекоси с лодката залива, за да чака капитана и изтъкнатия му спътник.
А докато приготовленията напредваха, издаваните от Олигарха наредби и ограничения притискаха все повече населението. Ден след ден, улица след улица Кориантура попадаше под контрола на военните. Одим виждаше всичко, но не казваше нищо. Тревожеше се за стадото роднини и кроеше свои планове.
Бези помогна на Торес Лал да настани вдървеното тяло на Шокерандит в лодката.
— Нима трябва да вземем с нас тези двамата? — обърна се тя към Фашналгид и махна недоволно към болния. — Сигурно са заразни.
— Не можем да ги зарежем тук — заяви капитанът.
— Да не искаш да приберем и йелките? — заяде се жената.
Той пропусна думите й покрай ушите си и каза на моряка, че вече могат да се махнат. Животните останаха на брега. Едното се осмели да пристъпи в калта, но загуби опора под краката си и побърза да се върне. Йелките гледаха след малката лодка, която скоро се смали и изчезна в посока към Кориантура.
Беше студено. След като вдигна платното, кормчията седна до руля, а останалите се покриха с брезента, за да се скрият от вятъра. Торес Лал не беше настроена приказливо, но Бези й досаждаше с въпросите си.
— Откъде си? По говора ти познавам, че не си тукашна. Този ли е мъжът ти?
Торес Лал си призна неохотно, че е робиня на Шокерандит.
— Е, има си начини да се отървеш от робията — отбеляза Бези съчувствено. — Но не са много. Жал ми е за тебе. Умре ли господарят ти, за тебе може да стане и по-лошо.
— Току-виж, намеря в Кориантура кораб, който да ме върне в Кампанлат… искам да кажа, след като лейтенант Шокерандит оздравее. Ще ми помогнеш ли?
Фашналгид се намеси:
— Слушай, ще си имаме предостатъчно главоболия в Кориантура и без да помагаме на една робиня да избяга. Ти си хубава жена, все ще намериш нещо по-добро в живота.
Торес Лал предпочете да не обърне внимание на намека и попита:
— Какви неприятности очаквате?
— А… това зависи от Бог, от Олигарха и от един майор на име Гардетерак.
Капитанът надигна манерката си. Подвоуми се, но предложи и на жените да си пийнат.
Изпод брезента Шокерандит произнесе бавно и отчетливо:
— Не искам отново да преживея всичко това…
Торес Лал докосна с длан горящото му чело, а Фашналгид каза:
— Добри ми лейтенанте, скоро ще откриете, че животът всъщност е поредица от повторения…
Сиборнал нямаше и половината от населението на съседния Кампанлат. Но връзките между отдалечените помежду си столици на отделните народи се поддържаха значително по-добре, отколкото в Дивашкия континент. Ако не се броят изостанали райони като Кудж-Джувек, пътищата бяха в чудесно състояние. И тъй като повечето големи градове бяха до брега, морето изпълняваше ролята на главна магистрала. Не беше трудно да се управлява този континент, стига в град Ашкитош да имаше достатъчно силна власт.
Читать дальше