Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Тези въпроси се завръщаха, все по-изкривени и мимолетни, докато главата го заболя. Внезапно си спомни, че в детството си веднъж нахлу ненадейно при майка си. Без да се замисли, малкият Лутерин влезе на бегом в покоите й. Там беше неясно очертаната й в полумрака фигура, която толкова задълго се затваряше между тези стени (особено след смъртта на Фейвин). Нейната прислужница я обличаше, а тя седеше срещу мъглявото сребърно огледало, в което шишенцата с благовония и мазила се отразяваха като куполите и кулите на далечен град.

Тогава майка му се обърна към него, без упрек, без вълнение… дори без едничка дума, доколкото той си спомняше. Бе избрала официалната си рокля за някакъв особено тържествен прием. По тази дреха, подарена от учените, служещи на Колелото, бе избродирана карта на Хеликония. Страните и островите бяха изобразени със сребърни нишки, моретата — със сини. Все още разпусната, косата на майка му падаше като тъмен водопад от северния полюс до високите върхове на Нктрик. Докато приведената прислужница се мъчеше с множеството копченца на гърба, момчето забеляза, че град Олдорандо в Дивашкия континент се падаше точно върху слабините на майка му. Оттогава се срамуваше от този спомен.

Гъстите туфи блатна трева под краката на йелка му приличаха на груби косми. Озадачен, Лутерин забеляза, че тревата сякаш се приближава към очите му. Забеляза малките влечуги, промушващи се между стръковете, гледаше как дребни маргаритки се слягат под копитата на животното. Полека се свличаше от седлото.

В последния миг успя да се хване за поводите и стъпи на земята. Усещаше краката си чужди.

— Какво ти става? — попита Торес Лал.

Шокерандит изви мъчително шия и вдигна глава към нея. Шапката й хвърляше сянка над очите. Обзет от подозрения, той посегна да извади револвера си, но се сети, че го е пъхнал в кобура на седлото. Залитна напред и зарови лице в мократа козина по хълбока на йелка. Падна на земята и се хлъзна по наклона на дигата.

Вцепени се. Вече нямаше никаква връзка между волята му и способността да се движи. Но чуваше как Торес Лал скочи от своя йелк и зашляпа по мократа пръст към него.

Усещаше прихваналата го ръка, чуваше разтревожения глас, който го призоваваше да се опомни. Тя му помагаше да се изправи. Боляха го всички кости. Насили се да извика, но от гърлото му не се изтръгна никакъв звук. Мъчителните усещания по тялото вече проникваха под черепа му. Тялото му се сгърчи. Небето се люлееше, сякаш беше закачено на панти.

— Болен си — отбеляза Торес Лал.

Не пожела да назове болестта с истинското й име.

Пусна го да легне на влажната трева. Изправи се и огледа пустите мочурища, обърна се към голите хълмове, откъдето дойдоха насам. На юг още се полюшваше непрогледната завеса на дъжда. Мънички рачета се шмугваха из струйките вода около краката й.

Помисли, че би могла да избяга. Мъжът, който я плени, лежеше безсилно в тревата. Тя можеше спокойно да вземе оръжието му и да го застреля. Но завръщането в Кампанлат беше твърде опасно заради идващата на север армия. Кориантура се намираше само на няколко километра в северозападна посока. Възвишенията, отбелязващи границата между континентите, се издигаха смътно на хоризонта. Но това беше вражеска територия.

Торес Лал крачеше напред-назад и не знаеше какво решение да вземе. Върна се при проснатото тяло на Лутерин Шокерандит.

— Хайде да видим какво може да се направи — каза на глас тя.

С големи усилия успя да го качи на седлото, покатери се и седна зад него, после срита йелка, за да се размърда. Животното, което тя яздеше досега, тръгна колебливо след тях — като че предпочиташе да си има компания, вместо да остане само през нощта в блатата.

Подтиквана от неясни опасения, тя смушкваше йелка да върви по-бързо. С падането на здрача зърна някъде напред фигурата на Фашналгид на фона на далечното море. Жената издърпа револвера на Шокерандит от седлото и стреля веднъж във въздуха. Множество птици излетяха и размахаха криле, за да избягат надалеч.

След още половин час нощта се спусна над земята, макар че тук-там локвите отразяваха мъждукането по югозападната част от хоризонта, където се криеше Фрейър. Фашналгид вече не се виждаше.

Тя пришпорваше йелка и крепеше тялото на Шокерандит върху седлото.

Водата се надигаше от двете страни на високата пътека. Шумеше по-силно и Торес Лал предположи, че е настъпило времето на прилива. Никога преди не бе виждала морето и то малко я плашеше. В измамната светлина стигна до късо кейче, без да се усети. Там имаше вързана лодка.