Брайън Олдис - Хеликония. Зима

— Няма защо да се караме. Напротив! Искам да те предупредя за близка опасност. Сега ще прибера оръжието си и ще си стиснем ръцете, както подобава на достойни мъже.

Здрависаха се сдържано, докато се преценяваха взаимно с погледи. Шокерандит хвана Торес Лал за ръката и я дръпна до себе си. А Фашналгид сякаш още усещаше гърдите й под пръстите си. Ободрен, той тъкмо се поздравяваше мислено, че се справи добре с доста сложно положение, но поставеният на пост войник извика, че откъм Кориантура идват ездачи.

Колоната се насочваше към Костените скали, над главите на мъжете се развяваше знаме. Фашналгид побърза да извади далекогледа от джоба на палтото си.

Изпсува. Начело яздеше не някой друг, а неговият командир майор Гардетерак. Отначало му хрумна, че Бези го е предала. След миг се сети, че е по-вероятно някой жител на Кориантура да е забелязал измъкването му и да е доложил.

Все пак имаше време до пристигането на колоната.

Капитанът не се съмняваше каква участ ще го сполети, ако бъде заловен, затова реши да изпревари събитията. Изписаната по лицето му тревога убеди по-бързо от думите му Шокерандит и жената, че е по-безопасно да се присъединят към него, отколкото сами да търсят път за бягство. Освен това Фашналгид им предложи да сменят уморените си йелки с два от неговите. Той кресна на войниците си да не мърдат от мястото и да кажат на майора, че от другата страна на скалите имало голям отряд въоръжени мъже. Метна се на седлото и отпраши в пълен галоп, следван от лейтенанта и Торес Лал. С ритници подканваше един от йелките без ездач да не изостава.

Малко по-нататък по тесния пролом в скалите имаше странично отклонение. Фашналгид плесна йелка да продължи право напред, но поведе спътниците си по отклонението. Надяваше се тропотът на препускащото животно да заблуди преследвачите и те да го подгонят.

Вече едва се провираха през цепнатината. Упорито водеха животните си напред и се катереха все по-нагоре по ронещите се камънаци. Излязоха на по-равно място, където сред изкъртените камънаци растяха ниски дървета и храсти, наклонени на юг от постоянния вятър. Някъде отдолу се чуваше тътенът на преминаващия отряд, воден от майора.

Фашналгид изтри от челото си избилата студена пот и смуши йелка да продължи на запад, като избираше внимателно пътя между големите камъни. Двете слънца се сближаваха в небето — Фрейър ниско на югозапад, както винаги, а Баталикс клонеше към залез.

Тримата ездачи минаха до нацепена скала с размерите на голяма къща, край която се забелязваха следи от някогашно човешко присъствие. В далечината местността се спускаше надолу към блещукащото море. Фашналгид спря и надигна манерката си. Предложи и на Шокерандит да си пийне, но младежът тръсна глава.

— Досега ви се доверих — каза той. — Но след като се отървахме от вашите съмнителни приятелчета, би трябвало да ми обясните причините за държанието си. Имам задача да отнеса спешното известие за Олигарха.

— А пък аз имам задача да се отърва от Олигарха. Нека ти кажа нещо — явиш ли се пред неговите хора, най-вероятно ще те застрелят още щом те зърнат.

Капитанът обясни накратко какво посрещане се готвеше за Аспераманка. Шокерандит клатеше глава недоверчиво.

— Нали именно Олигархията ни прати в Кампанлат? Щом вярвате, че ще ни избият, когато се върнем, явно сте се побъркал.

— За Олигарха животът на отделния човек не струва пукната пара. Нима очакваш да прояви повече загриженост и за цяла армия?

— Никой човек с ума си не би унищожил една от своите армии.

Фашналгид заразмахва ръце възбудено.

— Ти си по-млад от мен. Липсва ти житейски опит. Точно разсъдливите хора правят най-големите бели. Нима още си убеден, че живееш в свят, където хората се държат според повелите на разума? Всъщност какво е разумът? Не е ли обикновена заблуда, че и останалите ще се държат подобно на тебе? Едва ли си отдавна в армията, щом вярваш, че всички мислят еднакво. Честно казано, смятам повечето си приятели за безумци. Някои полудяха от армейските порядки, други са си били достатъчно смахнати, за да бъдат привлечени от царящия в армията идиотизъм, а трети просто са били такива по природа. Чух една от проповедите на архиепископ-командира Аспераманка. Говореше с такава убеденост и сила, че ми се стори добър човек. Все пак трябва да има и свестни хора… Мога да те уверя обаче, че повечето офицери са като мен — негодници, след които биха тръгнали само побърканите.