Брайън Олдис - Хеликония. Зима

И Кампанлат щеше да рухне под бремето на снеговете. Тамошните народи никога не биха си помагали взаимно. Много земи щяха да се върнат към първобитно състояние. Но въпреки по-суровите изпитания Сиборнал щеше да оцелее благодарение на рационалността и предвидливостта.

В търсене на утеха Харбин Фашналгид се срещаше често с проповедници и други свети мъже. Църквата беше хранилище на знанието. В нея той откри отговора на въпроса за оцеляването на Сиборнал. Потиснат от факта, че на практика бе прогонен от имението на своя баща, от полята и горите, където се бъхтеха неговите братя, Фашналгид прие отговора като откровение. Не на земята щеше да се опре северният континент през тежките столетия.

Толкова голяма част от Сиборнал беше покрита от дебелите полярни ледове, че всъщност представляваше тясна ивица суша край морските си брегове. Именно в морето се криеше спасението. Студената вода съдържаше повече кислород от топлата. През зимата океанът щеше да гъмжи от живот. Издръжливите хранителни вериги щяха да предложат изобилието си на хората — дори когато ледът се вкопчеше в имението, откъдето изпъдиха Харбин.

Мисълта за ужасните пътища на историята сякаш разяждаше душата му. Бе свикнал повече да мисли за дните и месеците, отколкото за десетилетията и вековете. Бореше се с жаждата си за алкохол и прекарваше повече време със свещеници, отколкото с проститутки. Един от отците, обслужващи военния параклис в казармите на Ашкитош, стана изповедник на Фашналгид. Един ден капитанът се реши да разкрие пред този свещенослужител омразата си към Олигархията.

— Църквата също ненавижда Олигархията — отвърна кротко отецът. — Въпреки това работим съвместно. Църквата и Държавата не бива да се делят за нищо на света. Олигархията ти е неприятна, защото е наложила принудителното ти постъпване в армията. Но недостатъците в нрава ти, които се налага да преодоляваш, са само твои — не на армията, не на Олигархията. Въздай дължимото на властта за положителните й страни. Възхвалявай я за нейната неизменност и стремежа й към общото благо. Казват, че Олигархията не спи никога. Радвай се, че има кой да бди над нашия континент.

Фашналгид си замълча. Мина време, докато разбере какво го смущаваше в думите на свещеника. Откри противоречие в твърдението му, че Олигархията се стреми към „общото благо“. Самият той беше чист ускут по произход, а всъщност бе продаден в армейска робия. А пък приказката, че Олигархията не спи никога… Това само подсказваше нечовешката й същност, нейната враждебност към хората, не по-малка от тази на фагорите.

Още по-късно се сети, че отецът говореше за Олигархията по същия начин, както за Неживеещия бог. Нали славеха и божеството за неговата неизменност и грижата му за общото благо? Неживеещият също бдеше над континента. А не казваха ли и за Църквата, че никога не затваря очи?

От този момент Фашналгид престана да се среща със свещеници и у него още по-непоклатимо се затвърди убеждението, че Олигархията е един чудовищен тумор.

Първа гвардия на Олигарха не бе сполетяна от злощастието да тръгне с наказателната експедиция на Аспераманка към северните райони на Кампанлат. Само след няколко седмици обаче получи заповед да се премести в Кориантура за охрана на границите.

Фашналгид се осмели да попита майор Гардетерак каква е причината.

— Дебелата смърт се шири навсякъде — грубо отвърна неговият командир. — Не ни трябват бунтове в пограничните градове, нали така?

Дотолкова не понасяше подчинения си, че го гледаше не в лицето, а в мустаците.

Последната си вечер в Ашкитош Фашналгид прекара при една жена на име Ростадал, която живееше в мансарда само на няколко пресечки от казармите.

Харесваше я, но и я съжаляваше. Тя беше като дърво без корен. Произхождаше от едно северно село. Нямаше нищо — никакви собствени вещи, нито политически и религиозни убеждения, нито роднини. Въпреки това се държеше мило и вдъхваше уют на стаичката, която наемаше.

Капитанът се надигна рязко в леглото и каза:

— Ростадал, трябва да тръгвам. Ще ми сипеш ли нещо да пийна?

— Какво ти става?

— Просто ми налей нещо. Тъжен съм. Не мога да остана при тебе.

Без да се оплаква, жената се измъкна от постелята и му донесе чаша вино. Фашналгид я изля на един дъх в гърлото си. Ростадал го гледаше втренчено, накрая промълви:

— Кажи ми какво те измъчва.

— Не мога. Твърде страшно е. Целият свят е обладан от злото.

Започна да се облича. Жената навлече зацапания си кийдрант. Повече не продума, само се чудеше дали той ще й плати. Бледото пламъче на една маслена лампа осветяваше сценката.