Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Разбира се, в държанието му нямаше нищо рационално.

Но дори многото стаи и ъгълчета на просторната двуетажна къща не можеха да опазят в тайна връзката им. Опиянен от любовта (или от някакво нейно подобие), Фашналгид загуби всякакво желание да се държи прикрито. Обсипа партньорката си с глупашки подаръци — плетен хамак, двуглава коза, кукла на войник, костено шкафче, пълно с преписани на ръка легенди от Понипот, две пекубии в позлатена клетка, сребърна статуетка на хоксни с лице на жена, карти за игра в инкрустирана със седеф кутийка, клавикорд, панделки, поеми. Имаше и череп на мадис с очи от алабастър.

Наемаше музикантите от близкото село, за да й свирят серенади.

На свой ред жената обезумя от възторг при срещата с първия мъж, който не знаеше нищо за саденето на картофи и ценни планински билки. Танцуваше му гола на верандата, сложила само подарените от него гривни, и му пееше дивите мелодии на танца „зиганк“.

Това не можеше да продължи. Провинциалните нрави не допускаха подобни крайности. Една нощ двамата братя на Фашналгид запретнаха ръкави, нахлуха в любовното гнезденце, изхвърлиха клавикорда през прозореца и с ритници прогониха Харбин от къщата.

„Абро Хакмо Астаб!“, ревеше капитанът. И на окаяните работници в имението не бе позволено да изричат гласно отвратителното проклятие.

Надигна се от прахта и изтръска дрехите си в мрака. Двуглавата коза се опитваше да похапне крачола на панталона му.

Фашналгид застана под прозорците на престарелия си баща, разкрещя се и гневно, и умолително.

— Ти и майка ми си живяхте щастливо, да пукнете дано! Нали сте от поколението, за което любовта е въпрос само на воля! „Волята ни отличава от звяра, любовта — от падението“, както е казал поетът. Свързали сте се за цял живот, нали, изкуфял дъртако? Е, само че животът доста се промени. Волята се поддава на изпитанията на времето… Човек вече трябва да сграбчва каквото му падне в ръцете… Нима не беше твой родителски дълг да се погрижиш за щастието ми? А? Отговори ми, мръсен стар празноглавецо! Щом си бил толкова гнусно доволен от живуркането си, защо не дари и мен с такъв лековат характер? Нищичко не си ми дал. Защо винаги съм толкова печален?

Никакъв отговор не прозвуча от тъмната сграда. Кукла на войник излетя от прозорец на втория етаж и го удари по слепоочието.

Не му оставаше друго, освен да се върне при полка си в Ашкитош. Само че новините се разпространяваха бързо сред семействата на земевладелците. Фашналгид сякаш носеше дамгата на скандала. А майор Гардетерак се оказа вуйчо на опозорената жена — същата, която съвсем наскоро му танцуваше съблечена на верандата. Военното всекидневие на капитан Харбин Фашналгид ставаше все по-непоносимо.

Прахосваше парите си за забравени от всички книги, наред с жените и пиенето. Трупаше обвинения срещу Олигархията, защото откриваше постепенно как всевластието и е нараствало в северния континент през сънливите векове на есента. Веднъж се ровеше в боклуците из тавана на един антиквар и попадна на списък с ускутските владения, носещи доход над определена долна граница, сред тях намери и владението на рода Фашналгид. Видя забележка, че собствениците на тези имения „са се заклели да изпълнят задълженията си към Олигархията“. Нямаше подробни пояснения.

Докато си вършеше работата на офицер, размишляваше потиснато над това изречение. Скоро успя да убеди сам себе си, че е част от собствеността, заради която са „поети задължения“.

Ако не се наливаше с алкохол или не преспиваше при различни жени, припомняше си някои от хвалбите на своя баща. Нали старецът веднъж му каза, че е виждал Олигарха? Само че никой никога не се срещаше с върховния повелител. Не съществуваха и негови портрети. В съзнанието на Фашналгид с Олигарха не бе свързан никакъв образ, освен може би чифт хищни лапи, стиснали в ноктите си целия Сиборнал.

Една вечер след дежурството си по гарнизон Фашналгид заповяда на своя личен слуга да оседлае хокснито му и препусна бясно към имението на баща си.

Братята му ръмжаха като кучета. Не му позволиха дори да зърне любимата. Само видя за миг гола ръка, докато дърпаха жената навътре в някаква стая. Позна гривните на изящната китка. Как звъняха, когато тя танцуваше пред него!

Баща му се изтягаше на един диван, завит с няколко одеяла. Старецът едва смогваше да проумее що за въпроси му задава неговият син. Отплесваше се в обясненията си, опитваше се да увърта. Фашналгид разпозна с тъга себе си в лъжите и преструвките на баща си. Старецът и сега твърдеше, че е виждал веднъж Върховния олигарх Торкерканзлаг ІІ. Но това се случило преди повече от четиридесет години, в младостта му.