Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Прокламацията за ограничаване броя на живеещите на едно място предизвика най-различни чувства, както впрочем беше обичайно за всяка нова забрана, налагана от Олигархията. В по-привилегированите квартали на града хората кимаха и одобряваха мъдрата идея, а по-близо до пристанищата жителите възкликваха: „Сега пък тая щуротия ли им хрумна?!“

Когато се връщаше към своя пететажен дом, Идап Мън Одим не показваше открито какъв смут е обзел душата му. Знаеше, че полицията скоро ще го обвини в грубо нарушение на новия закон.

Вечерта погали децата по бузките, после настани кльощавото си тяло до своята потънала в дрямка едра жена и се приготви да изпадне в паук. Не сподели нищо с половинката си, защото не се съмняваше какво би последвало — тя щеше да вие от мъка, да се облива в сълзи, да се мята от единия край на къщата до другия и в движение да целува чедата си. Но това с нищо не би му помогнало да реши тежкия проблем. Дишането му стана равномерно като ароматния есенен ветрец над долините на Кудж-Джувек и Одим събра ведно вътрешните си сили, за да преживее подобието на смърт, позволяващо му да проникне в долния свят.

Бедните, обърканите, потисканите винаги разполагаха с това убежище — общуването с духовете на мъртвите. Паук им даваше възможността да се свържат отново с онези, чиито земни дни бяха свършили. Нито държавата, нито църквата можеха да се разпореждат в царството на покойниците. Това безкрайно пространство на смъртта не допускаше никакви ограничения, там не се намесваше дори Неживеещият бог. Само шепнещите духове на най-скоро напусналите земния живот и наставляващите духове на отдавна умрелите съществуваха в строго подредената пустош и потъваха бавно към никога неизгряващото слънце на Прасътворителката. Тя приемаше отново в лоното си всички, изчерпали отредените им дни сред живите.

Подобно на падащо перце, неспокойната душа на Идап Мън Одим се спускаше към предстоящата среща с духа на неговия баща, напуснал горния свят неотдавна.

Сега бащата му напомняше за нескопосано изработена позлатена клетка. През плътната обсидианова скала на небитието не се виждаше добре, но без да се смущава от това, душата на Одим изрази почитта си към духа, който заблещука в отговор. След това синът сподели тревогите си.

Шепнещият го изслуша и изрази съчувствието си с всяващи ужас облачета ярък прах. После на свой ред се свърза с мъждукащите по-надолу редици от праотци. Накрая даде съвет:

— Мой любящи сине, твоите прадеди изразяват уважението си за нежните ти грижи към нашия род. Семейството трябва да разчита само на себе си, защото държавата не може да вникне в затрудненията му. Прекрасният ти брат Одирин Нан живее далеч от тебе, но той също е изпълнен с добросърдечие към нашите окаяни сродници. Отиди при него. Премести се при Одирин Нан.

Беззвучният глас затихна. Одим отвърна с уверения, че е изключително привързан към своя брат Одирин Нан, но той все пак се е установил в твърде отдалечения Шивенинк. Не е ли по-добре, вместо да предприемат това пътешествие, да прекосят планините и да се върнат при далечния клон от рода, който още живее в долините на Кудж-Джувек?

— Онези от нас, които още са способни да си спомнят делата на живите, не те съветват да се връщаш в Кудж-Джувек. С всеки месец пътят през планинските проходи става по-опасен, както споделят мнозина наскоро пренесли се в нашия свят. — Крехкото видение просветваше едва забележимо, докато говореше. — Освен това в долините пашата е много по-оскъдна и стадата измършавяват. Отплавай на запад, любими сине, за да се събереш с брат си. Ето какъв е нашият съвет. Вслушай се в него.

— Татко, винаги се подчинявам на изреченото от тебе.

И двамата изразиха отново нежната си обич един към друг, после душата на Одим се понесе нагоре през обсидиана, сякаш беше въгленче в звездния мрак. Редиците на отминалите поколения скоро се изгубиха в безкрая. За душата започна мъченическото намиране на тленното човешко тяло, изпънало се безчувствено върху дюшека, за да се слее пак с него.

Одим се завърна в смъртната си плът, отпаднал от преживяването, но с укрепена воля от мъдростта на своя баща. До него пищната му жена дишаше спокойно, без нищо да смущава сънищата й. Той я прегърна и се настани уютно до топлата й плът, както дете се гуши в майка си.

Някои предпочитаха да вършат делата си потайно и се надигаха от постелите по времето, когато Одим се приготвяше за сън. Други използваха нощта, за да започнат работа много преди зазоряване и така да изпреварят съперниците си. Имаше и хора, на които непрогледният мрак и студът бяха повече по вкуса и затова преливаха от бодрост, когато обикновено човешката издръжливост е най-ниска.