Брайън Олдис - Хеликония. Зима

— Пратиха ме в Кориантура, за да участвам в организирането на армия, която ще причака в засада войските на архиепископ-командира на връщане. Имаме заповед да избием всички до последния човек, включително и Аспераманка. Как ти се струва, а?

— Ужасно е — промълви Бези. — Най-добре да вляза първа, за да проверя ще си имаме ли неприятности.

На следващата сутрин вятърът стихна и над Кориантура се стелеше мека кафеникава мъгла, през която едва пробиваше светлината на двете слънца. Бези наблюдаваше сухата кльощава фигура на Идап Мън Одим, който закусваше. Тя можеше да се нахрани едва когато той се насити. Господарят й не говореше, но тя усещаше, че е в обичайното си кротко и благодушно настроение. Въпреки че си мислеше за удоволствието, преживяно с Фашналгид, жената съзнаваше колко е привързана към Одим.

Сякаш за да изпита търпението му, тя пусна в покоите един от по-далечните роднини, втори братовчед, който си въобразяваше, че има поетична дарба.

— Братовчеде, съчиних нещо ново — „Ода за историята“ — поклони се мъжът и започна да рецитира:

Имаше още много, във все същия дух.

— Много добре — отзова се Одим, докато бършеше брадата си с копринена кърпа. — Възвишени чувства, при това изразени чудесно. Моля те да ме извиниш, но трябва да се заема с работата си, вдъхновен от твоите изящни слова.

— Не заслужавам похвалите ти — скромно отвърна братовчедът и излезе.

Одим допи чая си. Никога не си позволяваше алкохол.

Един слуга му помогна да си облече палтото, после заедно с Бези тръгнаха надолу по стълбата. Слизаха бавно през живата преграда от роднини. Те се бяха накачулили по площадките и стъпалата като ята скорци — подмазваха се, без да прибягват до унизителни молби, тълпяха се, без да се блъскат грубо, подвикваха, без да стигат до писъци, вдигаха към него дечицата, без да му ги тикат в лицето. Същото се повтаряше всеки ден.

— Чичо, малката Джуфла вече смята много добре…

— Чичо, срам ме е, но съм длъжна да ти разкрия още една изневяра, само че насаме…

— Миличък чичко, поспри за малко, искам да ти разкажа ужасния си сън! Едно страшно чудовище, същински дракон… Дойде и изяде всички ни!

— Харесва ли ти новата ми рокля? Да ти потанцувам ли?

— Имаш ли известия от оня човек, на който дължа пари?

— Чичко, ти забрани на Кениг да ме рита и скубе, но той пак ме тормози. Моля те, нека дойда при тебе да ти прислужвам, за да се отърва от него!

— Скъпи Идап, ти рядко се сещаш за хората, които те обичат. Спаси ни от тази немотия!

— Чичо Идап, колко хубав и благороден вид имаш днес!…

Търговецът не показваше нито досада от безкрайните молби, нито задоволство от неискрените им комплименти.

Бавно си проправяше път през скупчените тлъсти тела, през миризмите на пот и благовония. Подхвърляше по някоя дума, усмихваше се, погали одобрително щръкналите гърди на гордо изпъчена племенница, веднъж или два пъти дори пусна сребърна монета в особено нахална ръка. Изглежда вярваше, че най-важно в живота е търпението и че трябва да отстъпва възможно по-рядко, но все пак да проявява достатъчно човечност, за да съхрани самоуважението си.

Едва когато излязоха и Бези затвори портата, той си позволи проява на чувства. На стената бяха залепени две нови прокламации. Одим ядосано вкопчи пръсти в брадата си.

Първият текст предупреждаваше, че ЗАРАЗАТА се е превърнала в заплаха за гражданите на Ушкутошк. Била особено разпространена в пристанищата, най-вече в БЛАГОРОДНИЯ И ДРЕВЕН ГРАД КОРИАНТУРА. Гражданите се известяваха, че отсега нататък публичните сборища са забранени. Съберат ли се повече от четирима души на едно място, ще бъдат подложени на сурово наказание.

Скоро щели да бъдат определени нови ограничения, които да предотвратят разпространението на ДЕБЕЛАТА СМЪРТ. ПО ЗАПОВЕД НА ОЛИГАРХА.

Одим прочете два пъти прокламацията с много сериозно изражение на лицето. После обърна поглед към втората.

ОГРАНИЧАВАНЕ НА БРОЯ ЛИЦА, ПРЕБИВАВАЩИ В ЕДИН ДОМ. Следваха няколко параграфа на трудно разбираем чиновнически жаргон, но последният беше съвсем ясен:

„ТЕЗИ ОГРАНИЧЕНИЯ, отнасящи се до жилищни домове, квартири под наем, странноприемници и подобни помещения, важат преди всичко за сградите, чийто собственик или управител не е от ускутски произход. Установено е, че такива лица са особено податливи на заразата и съответно се превръщат в нейни разпространители. Поради това се налага норма не по-малко от два квадратни метра жилищна площ на едно лице. ПО ЗАПОВЕД НА ОЛИГАРХА.“