Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Ето какво забелязваше неприязненият поглед на Бези. Наблюдаваше как огромното семейство на нейния господар мърсеше стенописите, като че самата лой в телата на тези паразити заличаваше изящните рисунки от мазилката. Картините по стените изобразяваха земи на изобилие, над които властваха две златисти слънца, елени се провираха между високи дървета, а под храстите с пойни птички се излежаваха или свиреха на флейти млади мъже и жени. Идиличните сценки бяха сътворени преди два века, веднага след построяването на къщата. Бяха останка от един забравен свят — долините на Кудж-Джувек в меката есен на малката година.

И стенописите, и постепенното им унищожение подклаждаха гнева в душата на Бези. Но в момента я занимаваше само желанието да се уедини някъде далеч от очите на своя господар. Провирането из стаите вече изчерпваше търпението й, когато чу входната врата да се затваря, а кучето пазач излая пискливо.

Изтича на стълбищната площадка и се надвеси над парапета.

Идап Мън Одим бе приключил с религиозните си задължения и вече изкачваше стъпалата. Бези виждаше кожената шапка, велуреното палто, блясъка на хубавите ботуши. От лицето му забелязваше само края на острия нос и дългата брада. За разлика от всички свои роднини господарят й беше строен, почти мършав мъж. Работата и вечните тревоги за пари не допускаха талията му да изчезне в мастни гънки. Позволяваше си единствено удоволствията на спалнята (както Бези добре знаеше), а и в тях се отличаваше с практична умереност, дори си записваше всичко в малък бележник.

Тя не се сещаше какво да направи, затова остана на мястото си. Одим се изравни с нея и я погледна бегло. Кимна и се усмихна сдържано.

— Не искам да ме безпокоиш — каза той. — Тази вечер не си ми нужна.

— Както желаете — отвърна младата жена с изтъркана от употреба вежливост.

Знаеше какво го измъчва. Идап Мън Одим беше един от прочутите търговци на порцелан, но напоследък продажбите на подобни изделия се сблъскваха с все повече трудности.

Господарят стигна до последния етаж и затвори вратата на покоите си. Съпругата му бе приготвила вечеря. Дразнещият аромат се разнасяше надолу из къщата, където храната не беше толкова лесно достъпна.

Бези стоеше на площадката в сгъстяващия се мрак, сред миризмите на скупчени тела, и слушаше безучастно привичните домашни звуци. Чуваше и тропота на войнишки ботуши навън, отдалечаващ се към Тихия залив. Все още изящните й пръсти потропваха безшумно и ритмично по парапета.

Скрита от погледите на обитателите на долните етажи, тя видя как старият пазач се измъкна от леговището си, огледа се гузно и излезе. Може би отиваше да зяпа войниците на Олигарха. Макар Бези да се бе погрижила отдавна за дружеските отношения помежду им, пазачът никога не би я пуснал извън къщата без изричното разрешение на Одим.

След малко вратата се отвори отново. Влезе мъж с изопнатите рамене на военен, щръкналите дебели мустаци разделяха лицето му на две. Точно този човек беше причината Бези да търси невъзможното уединение в това домашно царство — новият им квартирант, капитан Харбин Фашналгид.

Кучето скочи от своя ъгъл и го залая. Но Бези вече слизаше бързо по стълбата, сякаш пълничък гълъб пърхаше по стръмен склон.

— Тихо, тихо! — подвикна на животното.

Кучето обърна муцуна към нея и се престори, че ще я нападне. После оплези дългия си език и остави слюнките си по ръката й, без да губи заплашителния си вид.

— Лягай! — заповяда тя. — Ето така, добро кученце.

Капитанът прекоси преддверието и стисна ръката й. Взираха се един в друг — нейните очи бяха наситено кафяви, неговите сиви. Той беше висок и строен, типичен ускут с чисто родословие и във всичко беше пълна противоположност на неудържимо размножаващите се членове на семейство Одим. Движението на войските според заповедите на Олигарха бе станало причина точно този капитан да бъде настанен предния ден при Одим и господарят на къщата с неохота му отдели една от стаите на горния етаж. Още когато го видя за пръв път, чувствителната Бези се влюби безнадеждно в него.

Веднага й хрумна нещо.

— Хайде да се поразходим навън — предложи тя. — Пазачът излезе и няма да ни види.

Той я привлече към себе си за миг.

— Навън е студено.

Само едно леко повелително кимване на жената беше достатъчно и те тръгнаха заедно към вратата, озъртайки се притеснено към надвисналите горе площадки на стълбата. Но Одим се бе усамотил и някоя от жените в семейството сега му свиреше на бинадурия и му пееше за изоставените крепости в Кудж-Джувек, където затворени с коварство девойки пускаха бели ръкавици от бойниците в някой съдбоносен ден.