Брайън Олдис - Хеликония. Зима

Капитан Фашналгид срита с тежък ботуш кучето, което явно имаше желание да ги последва. В любовните дела той беше решителен мъж. Хвана Бези за ръката и я поведе през настлания с плочи двор към портата, над която гореше маслена лампа.

Свиха надясно.

— Към църквата — отрони Бези.

Повече не продумаха, защото леденият вятър ги блъскаше в лицата, понесъл сковаващия дъх на полярните планини.

Покрай виещата се улица имаше две редици къпинови дръвчета, обронили немощно клони във вечната сянка на къщите, които се издигаха като каменна клисура над тях. Листата им шумоляха в студените повеи. По другата страна на улицата вървяха в колона увити до ушите войници с наведени глави, тропотът на ботушите им отекваше в стените. Всичко сякаш сивееше под тежко надвисналото небе.

В църквата беше светло. Събралото се паство кресливо пееше вечерния си псалм. Тъй като на тази църква й се носеше славата като сборище на донякъде разпуснати бохеми, Одим не прекрачваше прага й. Около външните й стени бяха подредени камъни колкото човешки бой — в памет на онези, чиито дни на този свят бяха отминали. Любовниците тихомълком се провряха между паметниците и се скриха на завет в една ниша. Бези обви с ръце врата на капитана.

Пошепнаха си малко, после той пъхна ръка под кожите и роклята й. Тя потрепери от хладното докосване. Когато отвърна със същото, той изръмжа, че ръката й е студена. Притиснаха се един до друг, усещаха телата си ту ледени, ту пламтящи. На Бези й хареса, че капитанът явно се наслаждаваше на преживяването и не бързаше. Толкова е лесно да се любиш, помисли си тя и промърмори в ухото му:

— Всичко е толкова просто…

Той само се долепи още по-плътно до нея.

Когато плътта им се сля, капитанът я повдигна и я опря в стената. Тя отметна глава върху грапавия камък и задъхано прошепна името му, което научи съвсем наскоро.

По-късно се облегнаха един до друг на стената и Фашналгид каза без излишно вълнение:

— Хубаво беше. Ти доволна ли си от своя господар?

— Защо питаш?

— Надявам се някой ден да си извоювам добро положение. Може би ще успея да те откупя, щом свърши това смутно време.

Бези се сгуши в прегръдката му, но не каза нищо. Животът в армията беше изпълнен с несигурност. Да стане собственост на капитана би било устремно падение спрямо сегашното й положение.

Той извади манерка от джоба на палтото си и я надигна за голяма глътка. Жената надуши острата миризма на алкохол и си помисли, че за щастие Одим няма навика да се налива така. Всички офицери са пияници…

След като преглътна, Фашналгид едва си пое дъх.

— Знам, че не съм някакъв красавец. Момиче, да знаеш как ме гнети сегашното ми назначение… Този път ме въвлякоха в истинска мръсотия заедно с моята рота тъпанари… Струва ми се, че полудявам.

— Не си от Кориантура, нали?

— От Ашкитош съм. Ти слушаш ли ме изобщо?

— Замръзвам вече. По-добре да се прибираме.

Макар и с нежелание, той се съгласи. На улицата капитанът хвана Бези под ръка и това я накара да се почувства почти като свободна жена.

— Ти чувала ли си за архиепископ-командира Аспераманка?

В този вятър тя предпочете само да кимне. Мъжът не се оказа толкова романтичен, колкото й се искаше. Само преди една десета от годината тя бе изслушала проповедта, която Аспераманка изнесе на един от градските площади. Свещеникът говореше особено красноречиво. Жестовете му й се сториха приятни за окото. Аспераманка… Биваше си го в приказките, няма що. По-късно тя и Одим стояха на улицата и гледаха как архиепископ-командирът напусна Кориантура през източната порта начело на армията си. Оръдията тресяха земята. И всички тези младежи се отправиха незнайно къде…

— Когато ме направиха капитан, точно пред Аспераманка положих клетвата за вярност към Олигархията. Доста време мина оттогава. — Фашналгид приглади гъстите си мустаци. — А сега наистина загазих. Абро Хакмо Астаб!

Бези бе отвратена от произнесеното в нейно присъствие проклятие. Само най-изпадналите и отчаяни хора си позволяваха това. Дръпна ръката си и забърза надолу по улицата.

— Онзи човек е спечелил за нас голяма победа срещу Пановал. Чух да разправят в столовата. Само че пазят всичко в тайна. Сиборнал не може да живее без мръсните си тайни. Според тебе защо го правят?

— Ще дадеш ли малко пари на пазача, за да не се раздрънка пред Одим? — предложи Бези, когато спряха пред портата.

Забеляза, че на стената е залепена нова прокламация. Не можеше да я прочете в тъмнината, а и нямаше никакво желание. Фашналгид сговорчиво започна да рови в джобовете си за пари и каза с присъщия си безизразен глас: